Вековен дъжд [bg]

— Това е Уендел — произнесе внимателно Грета. — Помниш Уендел, нали, лельо?

Флойд се представи, като държеше филцовата си шапка с две ръце, сякаш й носеше подарък.

— Разбира се, че го помня — отговори Маргьорит. Очите й бяха изненадващо живи и бистри. — Как си, Флойд? Винаги те наричахме Флойд, а не Уендел, нали?

— Ами… всичко е тип-топ — отвърна той, като се помести от неудобство. — Как се чувстваш?

— Сега съм добре. — Гласът й стържеше. Налагаше му се да се съсредоточи, за да разбира какво казва. — Но нощите не са от леките. Никога не съм вярвала, че спането може да изисква толкова енергия. Не съм сигурна колко ми остава.

— Ти си силна жена — каза той. — Сигурен съм, че в теб има далеч повече енергия, отколкото подозираш.

Тя постави едната си слаба птича ръка върху другата и ги отпусна върху стомаха си. Вестникът беше разгърнат в скута й като шал, отворен на страниците с парижките новини.

— Иска ми се да беше истина.

Тя знае, помисли си Флойд. Може да беше отслабнала и невинаги да разбираше добре какво се случва около нея, но бе напълно наясно, че е болна и че болестта никога нямаше да й позволи да напусне тази стая.

— Как е времето навън, Флойд? — попита Маргьорит. — Цяла нощ слушах дъжда.

— Започна да се прояснява — отвърна той. — Слънцето се показва и… — Внезапно усети устата си пресъхнала. Защо беше настоял да я посети? Едва ли можеше да каже на Маргьорит нещо, което да не е чувала поне сто пъти досега от също толкова доброжелателните си посетители. С внезапен срам осъзна, че не се бе качил тук, за да я накара да се почувства по-добре, а за да успокои себе си. Щеше да стои пред нея и нито веднъж нямаше дори да спомене факта, че тя е смъртно болна, сякаш в стаята имаше слон, чието присъствие никой не смееше да признае.

— Цветовете сигурно са красиви. Винаги съм обичала пролетта. Също толкова поразителна е, колкото есента.

— Не мисля, че има време от годината, когато не харесвам града — обади се Флойд. — Освен може би през януари.

— Грета ми чете вестника — каза Маргьорит, като потупа страниците пред себе си. — Иска да зная само добрите новини, но аз настоявам да чуя всичко… и лошото, и доброто. Не ви завиждам на вас, младите.

Флойд се усмихна, опитвайки се да си припомни последния път, когато някой го бе нарекъл млад:

— Не е чак толкова зле — произнесе той.

— Не си живял тук през трийсетте, нали?

— Не.

— В такъв случай… при цялото ми уважение… нямаш никаква представа какво беше тогава.

Грета му хвърли предупредителен поглед, ала Флойд сви рамене добронамерено: