Убийството на прислужницата [bg]

– Да, така е. – Момчето погледна нещастно встрани и Далглийш зачака. Чувстваше, че има още нещо, което трябва да бъде обяснено, но Пулън беше оплетен в собствената си неспособност да се изразява и фрустриран от трудността да обясни какво е това момиче, което е познавал – живо, весело, безразсъдно – на двама полицаи, които никога не са я виждали. Трудността беше лесно разбираема. Той не се съмняваше как разказът на Пулън ще прозвучи пред едно съдебно жури и се радваше, че никога няма да трябва да убеждава дванайсет добри и честни мъже, че Сали Джъп, млада, красива и вече изпаднала в немилост, се е измъквала от стаята си нощем и е оставяла бебето си само, макар и за кратко, единствено заради удоволствието от интелектуалните дискусии с Дерек Пулън.

– Намеквала ли е мис Джъп пред тебе, че се страхува от някого или че има врагове? – попита той.

– Не. Тя не беше достатъчно важна, за да има врагове.

„Не е била до събота вечер, вероятно“, помисли си Далглийш.

– Никога ли не е разкривала истината за детето пред тебе, кой е бащата например?

– Не. – Момчето беше преодоляло ужаса си и гласът му прозвуча сърдито.

– Тя каза ли ти защо иска да отиде в Лондон в четвъртък следобед?

– Не. Помоли ме да гледам Джими, защото ѝ беше дош-ло да гуша да го разкарва в количката из гората и искаше да се махне от селото. Разбрахме се, че ще ми го предаде на гарата на Ливърпул Стрийт. Донесе сгъваемата количка и аз го заведох в парка Сейнт Джеймс. Вечерта ѝ го върнах и пътувахме обратно поотделно. Не искахме да дадем храна за приказки на селските клюкари.

– Никога ли не си мислил, че тя може да се влюби в тебе?

– Знаех много добре, че няма.

Той хвърли бърз поглед към Далглийш и след това, сякаш изненадан от себе си, довери:

– Не ми даваше дори да я докосна.

Далглийш изчака малко и след това каза тихо:

– Това не са постоянните ти очила, нали? Какво стана с другите, които обикновено носиш?

Момчето рязко свали очилата от носа си и закри стъклата с ръце в отчаян и безсмислен жест. След това, осъзнавайки значението на този инстинктивен жест, бръкна в джоба си за носна кърпа и демонстративно започна да бърше стъклата на очилата.

Ръцете му се разтрепериха, когато сложи очилата обратно на носа си, където те застанаха накриво, а гласът му стана дрезгав от страх.

– Загубих ги. Искам да кажа, че ги счупих. На поправка са.

– По същото време ли ги счупи, когато получи тази синина над окото?

– Да. Блъснах се в едно дърво.

– Наистина ли? Дърветата тук изглеждат странно опасни. Доктор Макси си ожулил кокалчетата на пръстите в кората на едно от тях, така ми каза. Може ли да е същото дърво?