Крюгер Бей

— Напротив — детински лесно е! Той е връзката между Вас и колагасъ Калаф бен Урик, когото искате да измъкнете от страната.

— Ако мислите така, тогава много съжалявам, че Ви се доверих и споделих с Вас толкова много неща.

— Нямам нужда нито от доверието Ви, нито от Вашите сведения. И без друго знам достатъчно. Така например ми е известно, че познавате някой си Томас Мелтън.

— То… мас Мел… тън! — с мъка изрече сричките той.

— Да. Да не би да отричате, че познавате този човек или че поне сте чували за него?

Щом споменавах това име и задавах подобен въпрос, то аз наистина трябваше да знам нещо. Но той едва ли смяташе, че е възможно да съм прозрял целия им план. Би било голяма грешка да отрича. Ето защо ми отговори:

— Не мога да кажа, че не съм чувал това име. Но какво Ви засяга?

— Съвсем малко, както ей сега ще разберете. Знаете ли що за човек е бил Томас Мелтън?

— Да, уестман.

— И между другото мошеник-комарджия и убиец.

— Възможно. Не ме интересува.

— Това ме учудва, защото знам, че Ви е известна историята за форт Уинтах.

— И Вие ли я знаете? — попита той необмислено, понеже с тези думи признаваше, че наистина му бе известна.

— Горе-долу — продължих аз. — Тогава беше играл нечестно хазарт и го хванаха натясно. Стигна се до спречкване и той застреля един офицер и двама войници. Не беше ли така?

— Май че да — отвърна той с привидно безразличие.

— После той се появи във форт Едуардс, както сигурно също така знаете, нали?

— Какво сте ме заразпитвали? Нямам ни най-малко нещо общо с този човек!

— Ако не се лъжа той бе докаран там като пленник и то от един уестман, който… хммм, как ли му беше името?

— Олд Шетърхенд!

— Да, вярно, сега се сещам. Олд Шетърхенд. Той не беше ли някакъв шотландец или ирландец?

— Не, немец беше, който си пъхаше гадния нос навсякъде.

— Да, обичаше да се намесва къде ли не. При това се сещам още нещо, една история, в която Олд Шетърхенд отново се подвизава. Томас Мелтън нямаше ли брат на име Хари, който отиде в Мексико, в Сонора, за да се сдобие там с някакво имение?

— Чух нещо такова.

— Не беше ли Олд Шетърхенд човекът, който го изгони оттам?

— Да.

— А Томас Мелтън пък има син на име Джонатан, нали?

— Мътните го взели! Как узнахте и това?

— Ами тъй като човек просто от скука узнава някои неща. Джонатан мелтън тръгнал като придружител на един младеж за Европа и после за Ориента, нали?

— От… откъде… го знаете? — заеквайки попита той.

— Случайно го научих. Бил спътник на някакъв американец, който… хмм, как ли му беше името? Не го ли знаете?

— Не.

— Тъй ли? Това ме учудва, защото нека начаса да ми отрежат главата, ако онзи американец не се казваше точно като вас, а именно — Смол Хънтър. Не е ли така?

— Не знам. Я ги оставете тези въпроси! Досадни са ми!

— А на мен не, защото цялата работа е наистина много важна. И сега идва най-важното. Самият аз играх на времето решаващата роля. Не се казвам Джоунс, а Олд Шетърхенд.

— Олд Шетър…!

От уплаха той не успя да изрече цялото име и отскочи назад така, сякаш пред краката му беше паднала мълния.