Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
— Не ме притеснява, стига да не се мотае насам — заяви Баба. — Не бива да има никакви мъже на около.
— Той е призрак, не е мъж — отбеляза Маграт.
— Не се впускай в детайли пък ти — ледено я прекъсна Баба.
— Няма как да върнем стария крал на трона му — възрази Маграт. — Призраците не могат да управляват. Няма как да му закрепим короната върху главата. Ще пада през него.
— Ще го заменим със сина му — обясни Баба. — С истинския наследник.
— А, ама нали това вече го обсъждахме — махна с ръка Леля. — Трябват му още петнайсетина години, докато възмъжее, пък после евентуално…
— Тази нощ — заяви Баба.
— Искаш да възкачиш на трона едно дете? Ами то няма да се задържи там и пет минути.
— Няма да е дете — възрази Баба тихо. — А възрастен мъж. Спомняш ли си Черната Алис?
Настъпи тежка тишина. Леля Ог се отпусна назад.
— Да го вземат дяволите — прошепна тя. — Не смяташ да опитваш онова, нали?
— Смятам да се пробвам.
— Дяволите да го вземат — повтори Леля предпазливо, сетне попита: — Мислила си вече по въпроса, нали?
— Да.
— Ама гледай сега, Есме. Черната Алис беше най-добрата. Искам да кажа, ти си добра, да речем, в главознанието и в мисленето, и всичко останало, нъл тъй. Ама Черната Алис просто взе, че го стори.
— Нима твърдиш, че аз не мога?
— Извинете ме — включи се Маграт.
— Не. Не. Разбира се, че не искам тъй да кажа — игнорира я Леля.
— Хубаво.
— Само че… ами-и, тя беше, нали се сещаш, серсемката измежду вещиците, както каза кралят.
— Старейшината — поправи я Баба, която беше проверила в речника.
— Извинете ме — намеси се този път на висок глас Маграт. — Коя е Черната Алис? И — бързо прибави тя — моля без тия многрзначителни погледи, дето си ги разменяте и си говорите, сякаш аз не съществувам. Сборището се състои от три вещици, помнете го.
— Ти не я знаеш, беше преди да се родиш — отговори Леля Ог. — Всъщност даже преди мене беше. Живяла е оттатък пътя към Скънд. Много могъща вещица е била.
— Ако вярваш на слуховете — вмъкна Баба.
— Веднъж превърнала някаква тиква в кралска колесница — продължи Леля.
— Циркови номера — коментира Баба Вихронрав. — Какво добро е направила на момичето — да отиде на бала, цялото вмирисано на варена тиква. И ония глупости с кристалните пантофки. Ами то си е опасно да се носят такива неща на краката!
— Но най-великото нещо, което някога е направила — продължи Леля, като не обърна внимание на коментарите, — било, че омагьосала целия замък и той потънал в сън за повече от сто години, докато… — тя се поколеба. — Не си спомням. Имаше нещо с някакви рози или беше хурка? Струва ми се, че някаква принцеса трябваше да се убоде… не, май беше принц. Така беше.
— Трябвало е да убоде принца ли? — объркано попита Маграт.
— Не… той е трябвало да я целуне. Много романтична жена е била Черната Алис. Винаги е слагала по малко любовни трепети. Нищо не е обичала повече от това Принцесата да срещне в блатото Жабока.
— А защо са я наричали Черната Алис?
— Заради ноктите — обясни Баба.
— И заради зъбите — добави Леля Ог. — Обичала да си похапва сладичко. Живяла е в захарна къщичка. Някакви две дечурлига я бутнали в собствената й фурна накрая. Какъв шок само!
— Значи смятате да омагьосате замъка да заспи? — попита Маграт.
— Тя не е омагьосвала замъка да заспи — възрази Баба. — Това са бабешки приказки — добави, като хвърли многозначителен поглед към Леля. — А просто е размърдала малко времето около него. Не е толкова трудно, колкото хората си въобразяват. Всеки го прави понякога. Времето е подобно на гума — може да се разтегля, докато му прилегне на човек.
Маграт тъкмо се канеше да възрази, че не е вярно, времето си е време — всяка секунда е дълга точно една секунда, нали затова е време, това си му е работата… Но си припомни седмици, прелетели край очите й, и следобеди, проточили се цяла вечност. Понякога минутите продължаваха с часове, а някои часове минаваха така бързо, че дори не ги усещаше…
— Ама това са просто възприятията на хората — рече на глас. — Не е ли така?
— О, да — съгласи се Баба. — Разбира се. Всичко се свежда до възприятията. Каква е разликата?
— Сто години ще дойдат малко множко обаче — възрази Леля.