Последната битка на Сандокан
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Даскалова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната битка на Сандокан». Краткое содержание книги:
Залутани сред гъстата девствена гора, двамата пирати твърде скоро се озоваха пред невъзможността да продължат. Дори не би могъл да разбие тази плътна стена от стъбла, корени и пълзящи растения.
— Накъде да вървим, Сандокан? — запита Яниш. — Не знам вече от коя страна да минем.
— Ще тръгнем по дърветата като маймуни — отвърна Сандокан. — Тази маневра ни е добре позната.
— И в случая дори е много полезна.
— Да, защото така ще заблудим англичаните, които ни преследват.
— А ще можем ли да се оправим после?
— Нали знаеш, че ние, хората от остров Борнео, не губи посоката дори и без компас. Инстинктът ни на горски хора непогрешим.
— Дали англичаните са навлезли вече в тази гора?
— Ами, съмнявам се, Яниш — отговори Сандокан. — След като е трудна за нас, дето сме свикнали да живеем сред горите, те не ще могат да изминат и десет крачки. И все пак да побързаме да се отдалечим. Може да са пуснали кучета и тези проклети животни да ни изненадат в гръб.
— Имаме ками да ги изкормим, Сандокан.
— Те са по-опасни и от хората. Хайде, Яниш, плюй си на ръцете. Залавяйки се за ропцангите, каламусите и клонките на пигерените храсти, двамата пирати започнаха да се катерят по растителната стена толкова пъргаво и чевръсто, че можеха да завидят и маймуните.
Качваха се, слизаха, после пак се катереха, провирайки се между плетениците на тази огромна растителна мрежа, спускаха се по гигантските листа на банановите дървета.
При внезапното им появяване се разбягваха разкошни качулати гълъбици и гълъби моробо, тукани с огромен клюн и бляскави червени и небесносини пера издаваха остри звуци, напомнящи скърцане на колела, арги с дълги пъстри опашки политаха като стрели, красиви чучулиги с турскосини пера изчезваха, свирейки пронизително. Дългоноси маймуни, изненадани от това появяване, се спуснаха стремглаво към близките дървета, крещяха изплашени и тичаха да се скрият в хралупите.
Невъзмутими, Сандокан и Яниш продължаваха смелите си маневри, като минаваха от дърво на дърво, без да стъпят накриво нито веднъж. Скачаха решително, за да се заловят за растителните въжета от каламуси и ротанги, с които се метваха на този или онзи клон.
След като изминаха по този начин петстотин или шестстотин метра, често изложени на опасността да паднат от шеметни височини, те спряха сред клоните на едно буа мамплам — растение, чиито плодове са пропити с остра миризма на смола и за вкуса на европейците са по-скоро отвратителни, но за туземците са много вкусни и хранителни.
— Можем да си починем няколко часа — рече Сандокан. — Сигурно няма да дойде никой в тази гора. Все едно че се намираме в добре защитена крепост.
— Знаеш ли братко, голям късмет имахме, че успяхме да избягаме от ония шмекери… Деветдесет войника да те спипат в една печка и да спасиш кожата си, ами че това е истинско чудо! Трябва да се страхуват много от тебе.
— Изглежда, че е така — усмихна се Сандокан.
— Твоето момиче дали е научило, че си успял да офейкаш?
— Предполагам — въздъхна Сандокан.
— Страхувам се обаче, че нашата постъпка ще накара лорда да потърси убежище във Виктория.
— Мислиш ли? — попита Сандокан и лицето му помрачня.
— След като вече знае, че сме така близо до вилата, няма да се чувствува сигурен.
— Вярно е, Яниш. Трябва да отидем да потърсим нашите хора.
— Дали са акостирали?…
— Ще ги намерим в устието на реката.
— Ако не ги е сполетяло нещастие.
— Не ме плаши! — Впрочем скоро ще разберем това.
— И веднага ли ще нападнем вилата?
— Ще видим после.
— Искаш ли един съвет, Сандокан?
— Говори, Яниш.
— Вместо да се опитваме да превземем вилата, да изчакаме лорда да излезе. Ще видиш, че няма да остане дълго тук.
— И искаш да нападнем конвоя по пътя?…
— В гората. Една обсада може да се проточи и да ни струва огромни жертви.
— Съветът ти е добър.
— Като разбием или прогоним охраната, ще грабнем момичето и веднага ще се върнем в Момпрацем.
— А лорда?…
— Ще го пуснем да върви където иска. Какво ни интересува той? Да върви в Саравак или в Англия, все едно.
— Няма, да отиде никъде, Яниш.
— Какво искаш да кажеш?
— Че няма да ни остави на мира и ще хвърли срещу нас всичките сили на Лабуан.