Прелъстяване

— Добро утро, Софи. Както виждам, ходила си да яздиш.

— Да, милорд. Утринта беше чудесна. — Очите й неволно се заковаха на двата пистолета за дуел, закачени точно над главата му. Това бяха смъртоносни, едрокалибрени оръжия с дълги цеви, дело на Ментон, един от най-прочутите оръжейници в Лондон.

Джулиан й се усмихна с лек упрек.

— Ако ми бе съобщила, че имаш желание да яздиш днес, щях да съм щастлив да ти правя компания.

— Яздих с приятели.

— Разбирам. — Веждите му се надигнаха по характерния начин, който издаваше известно раздразнение. — Това трябва ли да означава, че не ме считаш за приятел?

Софи мислено се запита дали някога човек би рискувал живота си просто заради един приятел.

— Не, милорд. Вие не сте ми приятел. Вие сте мой съпруг.

Изражението му се втвърди.

— Бих искал да бъда и двете, Софи.

— Наистина ли, милорд?

Той седна и бавно затвори книгата.

— Като че ли не го смяташ за възможно.

— А възможно ли е наистина?

— Мисля, че да, ако и двамата се опитаме. Следващия път, когато решиш да пояздиш, Софи, трябва да ми разрешиш да те придружа.

— Благодаря, милорд. Ще го имам предвид. Но не бих искала да ви откъсвам от работата ви.

— Ще ми бъде приятно. — Той се усмихна предразполагащо. — Винаги можем да оползотворим времето си с дискусии по селскостопанските методи.

— Боя се, че вече изчерпихме темата за овцевъдството, милорд. А сега ви моля да ме извините, защото трябва да тръгвам.

Неспособна да издържи нито миг повече този директен сблъсък, Софи се завъртя и избяга от стаята. Прибирайки колите на дрехата, тя хукна нагоре по стълбите към усамотението на спалнята си.