Вярност в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Вярност в смъртта». Краткое содержание книги:
— Не, не е нелепо. Напротив, дълбоко ме трогна. — Зийк наля сок и й подаде чашата. С Клариса не изпитваше смущението, което чувстваше в присъствието на други жени. Може би защото тя се нуждаеше от приятелството му. — Баща ми казваше, че всичко, което вложиш в работата си, ти се връща двукратно.
— Колко хубаво. — Изражението й се смекчи. — Толкова е важно да имаш семейство. Загубих родителите си преди дванайсет години, но още не мога да свикна.
— Съжалявам.
— Аз също. — Клариса опита напитката, отпи втори път и възкликна: — Прекрасно е? Какво е това?
— Рецептата е на майка ми. Сок от различни плодове, сред които преобладава мангото.
— Великолепен е. Май пия прекалено много кафе. Плодовата напитка ще ми се отрази добре.
— Ще ти донеса цяла кана, щом ти харесва.
— Много мило, Зийк. Добър човек си. — Клариса сложи ръка върху неговата. Погледите им се срещнаха и сърцето му подскочи. Сетне тя отдръпна ръка, отмести очи и заяви: — Тук мирише прекрасно… на прясно рендосано дърво.
Ала Зийк долавяше само аромата на парфюма, нежен и деликатен като кожата й. Струваше му се, че ръката му пламти от докосването й.
— Ударила си се… — промълви.
Клариса рязко се извърна.
— Какво?
— На страната ти има синина.
— Така ли? — В очите й проблесна страх и тя машинално докосна лицето си. — О, дреболия. Спънах се тази сутрин. Движа се прекалено бързо и не гледам в краката си… — Остави чашата си, после отново я взе. — Помолих те да ме наричаш Клариса, но не съм те чула да произнасяш името ми.
— Ще ти приготвя специален мехлем… Клариса.
Тя се просълзи, всеки момент щеше да заридае.
— Казах ти, че не ме боли. Но все пак ти благодаря. А сега е време да си вървя и да те оставя да продължиш работата си. Доналд мрази да нарушавам плановете му.
— Приятно ми е да бъдем заедно. — Младежът пристъпи към нея. Представи си как протяга ръце и я взема в прегръдките си. Не искаше нищо повече… само да я притиска в обятията си. Но нямаше право да стори дори това. — Защо не останеш още малко?
— Аз… — По страната й се търкулна сълза. — Извини ме. Днес не съм на себе си. Прекалено много ми се събра — смъртта на девера ми, заплахата за взривяване на Рейдио Сити… Не съм спала… Съпругът ми мрази да проявявам чувствата си пред непознати…
— Но аз не съм непознат.
Без да мисли, Зийк я прегърна и тя се сгуши в обятията му. Притискаше я към гърдите си и си мислеше колко я желае.
Клариса плачеше тихо, почти беззвучно; облягаше глава на рамото му и стискаше юмруци зад гърба му. Зийк беше силен, нежен по душа, както бе предчувствала.
Когато сълзите й най-сетне пресъхнаха, тя въздъхна и прошепна:
— Много си добър… И търпелив, иначе нямаше да позволиш на жена, която почти не познаваш, да изплаче мъката си. Извинявай. Дори не предполагах, че съм способна на подобен изблик.
Отдръпна се и тъжно се усмихна, очите й още бяха насълзени. Повдигна се на пръсти и леко целуна Зийк по страната.
— Благодаря ти. — Отново го целуна, но очите й бяха потъмнели, а сърцето й лудо биеше.
Плахо докосна раменете на младежа, после се вкопчи в него, като се задъхваше.
Зийк наведе глава и устните им се срещнаха — беше съвсем естествено, като дишането; целувката им бе нежна като прошепнатото обещание и ставаше все по-страстна, докато младежът си повтаряше, че никога не е бил толкова щастлив.
Тялото й сякаш се сля с неговото — доказателство, че тя също беше завладяна от своите чувства. После внезапно Клариса потръпна и рязко се отдръпна. Лицето й беше пламнало, в разширените й очи се четеше страх.
— Аз… аз съм виновна. Извинявай… направих го несъзнателно…
— Не се упреквай, вината е моя. — Зийк беше пребледнял и трепереше като нея. — Моля да ми простиш.
— Искаше да ме утешиш. — Тя притисна ръка до гърдите си, сякаш се боеше, че сърцето й ще изскочи. — Забравила бях какво е да те утешават. Моля те, Зийк, нека забравим случилото се.
Той не откъсваше поглед от лицето й, пулсът му биеше като хиляди барабани. След няколко секунди кимна и промълви:
— Добре, щом го желаеш.
— Нямам избор… преди години изгубих правото на избор. А сега трябва да си вървя. Искаше ми се… — Клариса прехапа устни, поклати глава и отново прошепна: — Трябва да си вървя. — После рязко отвори вратата и избяга.
Зийк се облегна на работната маса и затвори очи. В главата му се въртеше само една мисъл: „Господи, какво направих!“
Беше се влюбил до уши в омъжена жена.
Единайсета глава
— Лейтенант! — Пийбоди скочи на крака, щом Ив влезе в залата за съвещания. — Имате нова пратка.