Мечката и драконът

Ди Мило се познаваше доста добре със сегашния папа. Бяха приятели дълги години преди избирането му за понтифекс максимус („максимус“ в значение на „главен“, а „понтифекс“ като „строител на мостове“, тъй като се предполага, че духовникът е мостът между хората и техния Бог). Като такъв Ди Мило беше работил за Ватикана в няколко страни. Преди сгромолясването на Съветския съюз той се беше специализирал в източноевропейските страни, където се беше научил да оспорва заслугите на комунизма пред някои от най-ревностните му привърженици. За тяхно голямо съжаление в повечето случаи той беше излизал победител. Тук обаче ще бъде различно, помисли си кардиналът. Не ставаше само въпрос за марксистките убеждения. Това беше страна с друга култура. Конфуций беше определил мястото на китайския гражданин в обществото още преди две хиляди години и то беше различно от онова, което проповядваше западната култура. Разбира се, и тук, както навсякъде другаде, имаше място да се проповядва Христовото учение. Местните граждани, които се обръщаха към християнските мисионери просто от любопитство, ставаха още по-любопитни, когато се запознаваха с Евангелието, защото то беше много по-различно от древните учения на тяхната страна. Но дори по-обикновени вярвания, които малко или повече се съобразяваха с китайските традиции като източното спиритистко движение „Фалунгун“, бяха подлагани ако не на унищожителни, то на безмилостни репресии. Кардинал Ди Мило си даваше сметка, че е пристигнал в една от малкото останали езически страни, в която мъченичеството все още беше една възможност за щастливците или за нещастниците, в зависимост от гледната точка. Той отпи от виното, като се опитваше да определи колко показва биологичният му часовник в сравнение с този, който беше на ръката му. И в двата случая виното беше добро. То му напомни за дома — място, което никога не бе изоставял напълно, дори когато беше в Москва или Прага. Обаче Пекин… Пекин можеше да се окаже едно предизвикателство.