Източни приказки
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Източни приказки». Краткое содержание книги:
Когато се домъкнал до къщи, той казал на жена си:
— Само едно средство има, невясто: да отида още веднъж при моя зет, чакала. Ще го запитам не би ли могъл да ни помогне с нещо.
— Не ти трябва да отиваш. Със своята глупост ти изгуби вече два безценни дара, които той ти даде. Бъди сигурен, че тоя път ще те изпъди — и то с пълно право.
Но браминът не я послушал. Отишъл при чакала и му разказал историята за завистливия управител, пожара и открадването на гърнето.
Зет му го изслушал, па казал:
— На глупавите хора, дядо, нито бог може да помогне, нито дяволът. Но тъй като аз не съм ни бог, ни дявол, ще се опитам за последен път да ти помогна. Помни: за последен път! Ако изгубиш подаръка, който ще ти дам, да не си дошъл вече при мене!
Той влязъл пак в пещерата и изнесъл оттам един чувал, здраво завързан.
— Вземи тоя чувал! — рекъл. — В него има един боздуган, вързан с въже. Отиди най-напред при златарката, после при златаря в града, най-сетне — при управителя. Развържи чувала и като хванеш въжето, заповядай на боздугана: „Удряй, додето ти кажа да спреш!“ По тоя начин ще си върнеш онова, което са ти взели. Само дано не се излъжеш да отвориш чувала, когато си сам: тогава ти ще изядеш боя.
Тъстът поблагодарил на зетя си, но не бил много доволен от подаръка. Преди всичко не му се вярвало, че чувалът ще му свърши някаква работа. Както го носел, чувалът изглеждал празен. Колкото и да пипал, браминът не напипвал в него ни въже, ни боздуган.
„Тоя път зет ми ме излъга здраво — си казал той. — И до тоя позор доживях, най-близките ми роднини да се подиграват с мене.“
Идело му да хвърли чувала. Но защо пък да не го развърже — да види има ли нещо в него?
Той се спрял сред гората и развързал чувала. От него изскочил един тежък боздуган, вързан с дълго въже. Браминът хванал въжето и като посочил дърветата наоколо, казал:
— Удряй, боздугане, докле ти кажа да спреш!
Добре, но изглежда, че боздуганът не бил навикнал да бие дървета, а хора. Като почнал да удря брамина по гърба — удрял, удрял, удрял, та го смазал от бой. Толкова бързо падали ударите по гърба на брамина, че той не можел да си поеме дъха и да каже: „Стига!“
Най-сетне, съсипан от бой, той успял да промълви: „Спри, боздугане!“ — и боят престанал.
Браминът трябвало да полежи доста в гората, докле събере сили, за да продължи пътя си. Отишъл си при семейството, но не казал никому нищо за новия дар. Чак на другия ден рекъл на жена си:
— Отиди при златарката и й кажи, че сме посели дини, по-едри от предишните. Ако иска, нека дойде да си купи.
Златарката дошла много зарадвана. Но щом прекрачила входа на запустялата градина, браминът развързал чувала и поръчал на боздугана да почне своята работа. Засипали се удари със светкавична бързина. Чул се гласът на брамина, който държел въжето:
— Ако не донесеш всички скъпоценни камъни, които отне от нас с хитрост, боздуганът ще те пребие.
— Ще ги донеса! Ще ги донеса! — викала жената. — Само дръпни проклетия боздуган, да ме не бие!
Браминът прибрал боздугана и златарката донесла скъпоценните камъни. Цял ден трябвало да ги пренася: толкова много били те. Само няколко от най-едрите не донесла, но срещу тях дала на брамина толкова много пари, че още на другия ден на мястото на пепелището почнала да се гради не хижа, а висока къща.
В това време браминът се запътил за града. Той бил решил да накаже оня златар, който му отнел малките скъпоценни камъни и го набил, па го нарекъл и крадец. Тоя път браминът бил облечен богато. Златарят не познал, че пред него стои същият човек, който — облечен в дрипи — бил дошъл да му предлага шепа скъпоценни камъни.
— Помниш ли ме? — запитал го браминът. — Аз съм същият оня нещастник, когото ти нарече и луд, и крадец, и лъжец. Скоро върни скъпоценните камъни, които ми взе!
Златарят рекъл учудено:
— Не мога да разбера за какви камъни ми говориш. За пръв път те виждам.
Тогава браминът развързал чувала. Боздуганът почнал да бие наляво и надясно: и господаря, и слугите му, и минувачите, които се били притекли на виковете — да видят що става. Дошъл и съдията, който живеел насреща. И той изял доста бой. Всички се изплашили и завикали на златаря:
— Дай му скъпоценните камъни, разбойнико! Дай му ги по-скоро, че тоя проклет боздуган ще пребие и нас по твоя вина!
Златарят, разбира се, побързал да даде на брамина отнетото, за да спаси живота си.
Като се върнал у дома си, браминът пратил една от дъщерите си да отиде при управителя.
— Ще го поканиш на обед — рекъл. — Ще му кажеш: „Моят баща е получил от нашия зет ново гърне, което готви много по-вкусни гозби от старото. Татко те кани на обед.“