Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
«Цената, която испанецът плаща, е висока. Имението се оценява на милион, а който брои милион, трябва да печели много повече. Но какво би могло да е? Графът дава Живачната земя, значи е застрашено цялото графство. Тогава нека помислим. Кои са тези тримата? Един лекар и един моряк — двамата немци. Третият е испанец — казва се Мариано или Алфред де Лотрьовил. Звучи забулено в тайнственост. Изглежда той е човекът, когото всъщност касаят нещата.»
Вердоха продължаваше обиколката, но не бе в състояние да се откъсне от мислите по огромната изгода, която обещаваше сделката.
«Но дали и Кортейо ще сдържи думата си? — усъмни се той.
— Познавам го като безспорен хитрец. Какво ще стане, ако аз очистя тримата, а той се направи сетне, че не знае нищо за цялата тая работа? Живачната земя отива по дяволите. Ама и Кортейо ще иде по дяволите, това е ясно. Ще оставя нещата да преспят.»
Той се върна в квартирата си и се изтегна в леглото. На заранта нареди да му доведат спътниците на Кортейо и се зае с тях в негово присъствие.
— Какви сте всъщност? — запита ги. Безделникът, който вчера бе говорил от името на всички, отвърна ухилен свойски:
— Сеньор Кортейо не ви ли каза? Ние сме бедни хорица и припечелваме хляба си по различни начини и средства.
— Значи не се замисляте много-много за начините и средствата? Не искате ли да припечелите малко хляб и при мен?
— Няма да стане, понеже сме на служба при сеньор Кортейо.
— Той ви отстъпи на мен.
— Охо! — викна човекът. — Истина ли е, сеньор Кортейо?
— Да — отвърна испанецът.
— Нямате това право, сеньор! Ние сме свободни мъже. Вие ни обещахте, че ще можем да отмъстим за нашите другари!
— Нямам време да ви водя по-нататък, но капитанът ще го стори вместо мен.
— Да — добави Вердоха. — Който се постави под мое предводителство, ще ме придружи до хасиендата Дел Ерина.
— Заедно с уланите?
— Не. Вие ще ни следвате. Има ли хасиендата ограда?
— Да, много здрава.
— Е, добре. Днес около полунощ — дотогава се скрийте някъде — един от вас да дойде на южния край на оградата. Ще ме намери там, за да му дам указания за действие.
— А как стоят нещата с възнаграждението?
— Остава си същото, както при сеньор Кортейо.
— Тогава сме доволни. Можем ли да потегляме?
— Не. Хуарес още нищо не е наредил.
Нехранимайковците засега се оттеглиха. Не всички бяха съгласни с тоя обрат. Част от тях искаха по-скоро да се присъединят към отряда. А Вердоха се отправи към квартирата на Хуарес и не след дълго получи заповед да доведе Кортейо. Когато онзи влезе, индианецът стоеше посред стаята и го прие с мрачна физиономия.
— Знаете ли на кого трябва да благодарите за живота си? — запита го той.
— Зная. Но щях да бъда погубен без вина.
— Мълчете! Сеньор Вердоха отговаря по-нататък за вас. За Мексико ли искате да тръгнете?
— Да.
— Там не бива да узнаят, че съм бил в Санта Роза, но ще го научат от вас. Значи не е разумно да ви пусна.
— Сеньор, аз ще мълча!
Хуарес направи презрителен жест и каза пренебрежително:
— Един бял никога не мълчи. Само индианецът е господар на езика си. Някой бял може и да сдържи думата си, но ако попреди поне се е заклел.
— Тогава нека се закълна, сеньор.
— Добре, закълнете се!
Кортейо бе принуден да вдигне ръка и се закълне, че няма да издаде срещата си с Хуарес.
— Сега можете да вървите — рече той. — Вземете хората си и си отбележете, че вие сте отговорен за тях!
Няколко минути по-късно Кортейо възседна коня си и напусна Санта Роза. Разбойниците го придружаваха, понеже никой не биваше да подозира, че са обвързани с Вердоха. Наброяваха само осем души, тъй като останалите пожелаха да служат на Хуарес. Едва след време се отделиха от Кортейо и по околен път се отправиха към хасиендата Дел Ерина. Малко след заминаването на Кортейо един тромпет даде сигнал за потегляне. Уланите яхнаха конете. Хуарес застана с офицерите начело, след което полетяха по равнината с полудивите си животни.
Тежки бяха тогава времената за Мексико. Страната се бе отрекла от майка Испания, имаше собствен владетел, но не и силата да стане независима държава. Един президент изместваше друг, финансите се намираха в плачевно състояние, чиновничеството не чинеше нищо; за вярност, преданост, подчинение — дума не можеше да става. Никой военен не прекланяше глава; всеки офицер искаше да управлява, а всеки генерал с амбицията да стане президент. Онзи, който беше на кормилото, опитваше възможно най-бързо да изсмуче страната, защото знаеше, че не му остава много време. Приемникът правеше същото — такъв беше и губернаторът на всяка отделна провинция. Накрая подчиненият не знаеше кому да се подчинява. Най-добре бяха хасиендеросите, които обитаваха най-отдалечените територии.