Книга на Страшния съд
- Автор: Уилис Кони
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Думбалакова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Книга на Страшния съд». Краткое содержание книги:
„А може пък и точно на такъв да говорят — помисли си тя. — Кой знае къде са ме довели? Нали бях в несвяст. Може би главорезът ме е качил на кораб и сме преплували Ламанша.“ Не, тя знаеше, че това е невъзможно. Спомняше си по-голямата част от нощното пътуване, макар че усещането за него бе някак накъсано, съноподобно. „Паднах от коня — помисли си тя — и червенокосият ме вдигна. После минахме покрай някаква църква.“
Тя се намръщи, докато се опитваше да си спомни нещо повече за посоката, в която бяха пътували. Бяха се упътили към гората, отдалечавайки се от гъсталака, а след това бяха стигнали до някакъв път, който на едно място се раздвояваше, и точно там тя беше паднала. Ако успееше да намери разклонението, може би оттам щеше да се добере и до мястото на спускането.
Ако обаче спускането наистина беше станало толкова наблизо, тогава тя се намираше в Скендгейт и жителите говореха на средновековен английски. Но ако беше така, тогава защо не разбираше нито дума?
Може би си беше ударила главата при падането от коня и преводачът се бе повредил. Обаче не си беше ударила главата. Беше се хлъзнала надолу и бе седнала на земята по задник. „От треската е — помисли си тя. — Точно тя пречи по някакъв начин на преводача да функционира нормално и да разпознава думите.“
„Казаното на латински обаче го разпозна — продължиха мислите й. В стомаха й пропълзя студена тръпка. — Разпозна латинските думи, следователно не може да съм болна. Нали си получих всички ваксини.“ Изведнъж се сети, че антивирусната й ваксина я беше сърбяла и се беше подула, но пък доктор Ааренс я беше проверила непосредствено преди спускането. Доктор Ааренс беше казала, че всичко е наред. Нито една от другите й ваксини не я беше засърбяла, с изключение на тази против чума. „Не може да съм се заразила от чума — помисли си тя. — Нямам никакви симптоми.“
Заразените с чума получаваха големи отоци под мишниците и от вътрешната страна на бедрата. Повръщаха кръв, а през кожата им се виждаше как кръвоносните им съдове се пукат и почерняват. Не беше чума, но какво тогава беше и как се беше заразила? Бяха я ваксинирали срещу всички възможни болести, съществували през 1320 година, а и освен това тя не беше попадала в контакт с никакви вирусоносители. Симптомите й бяха започнали непосредствено след спускането, преди да се е срещнала с когото и да било. Микробите не си летяха ей така около всяко място на спускане в очакване някой да пристигне. Те се разпространяваха чрез физически контакт, кихане или бълхи. Чумата се беше развихрила с помощта на бълхите.
„Не е чума — рече си тя убедено. — Хората, които са се заразили от чума, не се чудят дали са болни. Цялото им същество е ангажирано с агонията.“
Не беше чума. Бълхите, които я бяха разпространили, се подвизаваха по животните и хората, а не насред гората. Освен това Черната смърт беше дошла в Англия през 1348 година. Сигурно беше някаква средновековна болест, за която доктор Ааренс не беше и чувала. През средните векове беше имало цял куп странни болести — например „кралското зло“, „хорото на свети Вит“, както и безброй безименни трески. Сигурно беше нещо такова и на разширената й имунна система й трябваше време да разбере за какво точно става въпрос, за да започне да се бори с него. Нещата обаче си бяха дошли на мястото, температурата й беше спаднала и преводачът щеше да започне да работи. Тя трябваше само да си почива, да чака и да се възстановява. Успокоена от тази мисъл, Киврин отново затвори очи и заспа.
Някой я докосваше. Тя отвори очи. Беше свекървата. Проверяваше ръцете й, обръщаше ги многократно в своите, прокарваше напукания си палец по обратната им страна, оглеждаше ноктите. Когато видя, че Киврин е отворила очи, пусна ръцете й някак погнусено и каза:
— Шеавост отнике параге ателест баат норе болезна оттуйкъдар?
Нищо. Киврин се беше надявала, че докато спи, адаптерите на преводача по някакъв начин ще подредят и дешифрират всичко, което беше чула, и тя щеше да се събуди, разбираща този език. Думите обаче продължаваха да са си също толкова неясни, колкото и преди. Малко приличаха на френски с падащата си интонация и едва доловимите вдигащи се нотки, но Киврин знаеше нормандски френски — господин Дануърти я беше накарал да го научи, и въпреки това не разбираше нито дума.
— Хастоу нейдепеша? — попита старицата.
Звучеше като въпрос, но на френски всичко звучеше като въпрос.
Старата жена хвана Киврин за лакътя с грубите си пръсти, а с другата си ръка я обгърна, сякаш се опитваше да й помогне да стане. „Много съм зле, за да стана — помисли си Киврин. — Защо всъщност трябва да ставам? За да ме разпитват ли? Или за да ме изгорят?“