Сенчеста зона

25

Осем часът сутринта.

Слънчевите лъчи нахлуха през прозорците на къщата. Линкълн Райм стисна очи и придвижи инвалидния стол извън обсега на заслепяващия лъч към асансьора, свързващ спалнята му с лабораторията на първия етаж.

Сакс, Мел Купър и Лон Селито работеха отдавна. Бяха се събрали преди часове.

Селито говореше по телефона.

— Добре. Разбрах — приключи той и записа някакво име в бележника си. Райм видя, че не си е сменял дрехите. Сигурно беше спал в кабинета или в спалнята на долния етаж.

Купър си бе ходил до дома, поне за малко. Колкото до Сакс, тя бе прекарала известна част от нощта на леглото до Райм. Но в пет и половина стана, за да продължи прегледа на досиетата на служителите с надежда да ограничи списъка на заподозрените.

— Докъде стигнахме? — попита Райм.

— Току-що говорих с Макданиъл — отвърна уморено Селито. — Те са отделили шест, ние също.

— Искаш да кажеш, че сме свели заподозрените до дванайсет? Тогава…

— Хм, не, Линк. Елиминирахме дванайсет.

Сакс се обади:

— Проблемът е, че много от служителите са в ръководния състав. Те не са вписали в досиетата предишните си служебни позиции и дали са изкарали компютърни курсове. Трябва да ровим много, за да разберем дали имат уменията и знанията да манипулират системата и да свържат кабела.

— Какво стана със скапания ДНК анализ? — избухна Райм.

— Трябва да почакаме още малко — отвърна Купър. — Момчетата работят извънредно.

— Извънредно ли? Глупости! — изръмжа Райм.

Новите тестове ставаха за ден, най-много два, за разлика от старата система, която изискваше седмица. За него нямаше обяснение защо резултатите не бяха на бюрото му.

— Научихме ли нещо повече за „Справедливост за…“?

— Нашите хора преровиха всичките им файлове — отговори Селито. — Агентите на Макданиъл също. Както и Националната сигурност, военното разузнаване и Интерпол. Не открихме нищо за тях, нито за Рахман. Тая шибана сенчеста зона! Като извадена от роман на Стивън Кинг.

Райм реши да звънне в лабораторията и да поиска да побързат с ДНК експертизата, но телефонът иззвъня. Той вдигна вежди и моментално натисна бутона „отговор на позвъняване“.

— Катрин, добро утро. Рано си станала.

В Калифорния сега беше пет часът сутринта.

— Да.

— Нещо ново?

— Логан е засечен отново. Близо до мястото, където са го видели първия път. Току-що говорих с Артуро Диас.

Представителят на закона също бе станал рано. Добър знак.

— Неговият шеф е поел лично случая. Помниш ли, че ти споменах за него? Казва се Родолфо Луна.

Оказа се, че този Луна наистина е голяма клечка: вторият по важност човек в Мексиканската федерална полиция. Катрин им обясни, че Луна, въпреки огромната си заетост покрай някаква операция на наркоотдела и постоянния си ангажимент, свързан с изкореняването на корупцията от държавните институции и агенции, е проявил готовност да участва лично в операцията по залавянето на Часовникаря. Всички знаеха, че още едно убийство в Мексико нямаше да бъде кой знае каква новина и едва ли заслужаваше вниманието на толкова високопоставена личност като Луна, но той очевидно беше амбициозен и се надяваше сътрудничеството с нюйоркската полиция да му донесе точки пред дръпнатите му колеги на север от Мексико.