Бягащият ловец

Усещаше през сахаел тялото на Манек, вкопчено с чупакабрата, напрегнало всяко последно късче сила. Борбата не беше толкова безнадеждно неравна, колкото щеше да е, ако Манек беше човек — звярът беше по-силен и по-тежък, но не чак толкова, че Манек да е без никакъв шанс. Манек и Рамон изкрещяха от ужасната болка, когато съществото заби нокти в хълбока на извънземния. Но след това ръцете на Манек докопаха нещо и бойният рев на чупакабрата премина в тревога и след това в болезнен вой. Манек стисна по-здраво, възлестите му ръце заизстискваха въздуха от дробовете на хищника. Рамон чу как изпукаха ребрата на чупакабрата, чу мъчителното изпъшкване на чудовището и за миг го обзе замайващата надежда, че ще надвият.

Но след това чупакабрата се заизвива и започна да дере с крака. Един нокът прониза раненото око на Манек и непоносимата болка потече през сахаел в плътта на Рамон. Двамата с извънземния изкрещяха едновременно. Звярът отскочи назад, стъпи на земята и приклекна за нов скок. Страданието на Манек се сля с това на Рамон. Чупакабрата скочи напред и Манек изстреля нов лъч енергия. Не улучи и връхлитащият звяр го събори по гръб. Този път „ръцете“ на чупакабрата се стегнаха около Манек, дебелите задни крайници задраха краката и корема на извънземния с дългите си остри като саби нокти. Рамон изкрещя от ужасната болка, задърпа сахаел, сякаш можеше да изтръгне от себе си впитата в гърлото му каишка.

И за свое изумление усети потръпване в гърлото си — разхлабване, все едно метални пипала се отдръпнаха от костите и жилите му. Усетът му за болката на Манек намаля, удвоеното му съзнание помръкна. С влудяващо мляскане сахаел се измъкна от него, завъртя се като змия и шибна във въздуха към чупакабрата. Лъсналите оголени жици в края на сахаел се извиха в дъга, запращяха от енергия, удариха звяра и той изрева от болка, но Манек изглеждаше останал без сили и като че ли нищо не можеше да спре неумолимата чупакабра. Рамон, до бедрата в леденостудената вода, се наведе, бръкна в нея, затърси камъни, които да запокити по звяра… и умът му се проясни.

Беше свободен, а след като звярът убиеше Манек, следващият щеше да е той. Не беше време за бой. Беше време за бягство.

Пое си дълбоко дъх и се гмурна, зарита с крака и се понесе по течението. Шумът от битката заглъхна. Под искрящата речна повърхност плуваха яркозелени риби, невъзмутими за насилието на брега. Тънки златисти влакънца се издигаха от тинята по дъното и се накланяха под устрема на водата все едно, че сочеха пътя към морето. Рамон предпазливо заплува над златните нишки — възможно беше да жилят като медузи. Когато изплува, за да си поеме въздух, вече бе минал поне сто метра и воят на чупакабрата заглъхваше зад него. Напълни дробовете си и се гмурна отново.