Насрещен вятър

— Да наема…

— Самолет. Да, сър. Скъпо е, но ако искате да хванете последния полет, няма друг начин.

Мисълта да се бори с паниката единайсет часа в презокеанския боинг сама по себе си беше ужасна. Сега изведнъж го обзе представата как загива при падането на малък самолет и започна да му призлява.

— Мистър Райнхарт?

— Какво?

— Чухте ли ме?

— Аз… — Той преглътна на сухо. — Да. Да… съжалявам. Значи няма друг начин, а?

Благодари на агента, дръпна от масата телефонния указател и взе да прелиства местните фирми за въздушен транспорт, като се мъчеше да мисли за всичко друго освен за факта, че сам предлага пари, за да бъде натъпкан в малък самолет, който без съмнение при първа възможност ще рухне на земята.

Стегни се. Хората го вършат всеки ден!

В указателя имаше три фирми за даване на самолети под наем, но нито една не бе в състояние да му помогне.

— Съжалявам, сър. Всички машини са ангажирани за деня, включително и ситейшънът.

— Кое?

— Това е марка реактивен самолет.

— Ясно. Бихте ли препоръчали към кого да се обърна в Денвър?

— Преди час опитахме да намерим самолет за друг клиент, мистър Райнхарт. Може и да има свободна машина, но не успяхме да я открием. Светското общество организира някакъв голям купон в Аспен и всички самолети от района са ангажирани.

— Ще платя двойно — чу той собствения си глас и му се зави свят при мисълта, че предлага пари за гибелта си.

— Съжалявам.

Джей остави слушалката. Умът му работеше на трескави обороти. Трябваше да има някакъв друг начин. Нямаше нито време да стигне с кола, нито самолети под наем или местни въздушни връзки…

Внезапно в главата му проблесна спомен за разговора с един студент. Дейвид някой си. Той беше частен пилот, имаше собствен самолет и двамата добродушно спореха дали човек трябва да лети, като Джей категорично поддържаше обратната теза. Запита се дали има поне малък шанс Дейвид да е на разположение. Беше готов да се признае за победен в спора, стига да можеше да стигне в Денвър навреме.

По дяволите! Как му беше фамилията? Дейвид… Дейвид… Кармайкъл! Точно така!

Той набра номера на университетското деловодство и помоли да му дадат телефона на Дейвид Кармайкъл, изтъквайки някакъв нелеп предлог.

— Както кажете, професоре — отвърна чиновничката и му продиктува два номера.

Първият не отговаряше. Вторият беше клетъчен и хвана студента между две лекции. Джей обясни отчаяното си положение.

— Ами… не знам, професор Райнхарт, времето днес малко не ми харесва.

— Не става ли за полет?

— Е… не е чак толкова зле, но имам и лекции.

— Ами ако те освободя от тях? Нямаш представа колко е важно, Дейвид. Въпросът буквално засяга живота на един бивш американски президент.

— Да, казахте го вече. Добре де, ако прогнозата не е прекалено лоша…