Наричайте ме Скарлет
- Автор: Панколь Катрин
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-188-5
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Наричайте ме Скарлет». Краткое содержание книги:
— Не ви ли липсва?
— Ами не… след като не знам какво е.
— И досега не сте казвали „обичам те“ на нито едно момче?
— Не. Казвам им разни мили неща, например „много те харесвам“, „добре ми е с теб“, и когато ги казвам, наистина ги мисля. После ми изхвръкват от ума… Виждате ли онова момиче, което седи самичко в ъгъла?
Той се обърна и видя Жюлиет.
— Тя, за разлика от мен, непрекъснато е влюбена в някого. Това е главното й занимание.
Защо ли Жюлиет стоеше сама в ъгъла? Мартин реши да се освободи от младежа с рошавия кичур и да отиде при нея.
— От 1 август съм назначена да зареждам щандовете със стока в „Кооп“ на авеню „Женерал Льоклер“. Първа по успех съм на стажа — провикна се тя, тръшкайки се до Жюлиет.
— Но то е само на две крачки оттук. Ще дойдеш да живееш с нас!
— Не се решавах да те помоля, но ако имате някое свободно ъгълче…
— Я стига… има една свободна стая. Решихме, че ще бъде за приятели, ти ще бъдеш първата й обитателка.
— А другите? Дали ще са съгласни?
— Ще бъдат във възторг. Ще делим наема на пет, вместо на четири. Ще изкараме по-икономично!
— Ура — извика зарадвана Мартин.
— Какво става? — полюбопитства Режина, която танцуваше с любимия си италианец наблизо. — Дойде ли време да гледаме астронавтите?
— Не, Мартин ще се нанесе да живее с нас. В стаята за приятели.
— А, добре… Няма да е лошо. Ще плащаме по-малък наем.
— Какво ти казах — пошушна Жюлиет, изнемогваща под тежестта на Мартин. — Помести се малко, приятелко, много си тежка. Значи, ще изкарам лятото съвсем сама в Питивие!
— Така излиза. И да внимаваш с онзи убиец, защото си точно негов тип… Това с кацането на Луната кога започва?
— Към три през нощта.
— Да си изберем места пред телевизора отсега.
Там вече седеше Унгрун с очила в ръка и благоговейно чакаше — годеникът й бил обещал, че когато американските астронавти кацнат на Луната, ще бъде с цялото си сърце и душа при нея.
— Има ли още шампанско? — провикна се Виртел.
— В избата има — отговори Режина.
— А избата къде е?
Жюлиет се скри зад Мартин и Унгрун, защото никак не искаше да я накарат да го придружава. Режина бързо огледа присъстващите и след като не откри кого да натовари със задачата, сама се нагърби с нея.
Гостите насядаха мълчаливо пред телевизионния екран, на който показваха кадри от събитието. Спускаемият апарат се отдели от „Аполо 9“ и се насочи към Морето на спокойствието. Коментаторът печелеше време, напомняйки периодично разстоянието, което оставаше да изминат астронавтите до Луната. Четирийсет хиляди фута, трийсет и пет хиляди, трийсет хиляди… Олдрин правеше нелепи коментари: „Морето на плодородието не ми изглежда много плодородно. Кой ли му е дал това име…“.
Двайсет и пет хиляди фута, двайсет хиляди, петнайсет хиляди…
— О, как бих искал да съм на Кейп Кенеди с журналистите — възкликна Емил Буше, за когото най-важното бе никой от присъстващите да не забравя, че той е главен репортер.
Модулът продължаваше да се спуска. „Слизаме, слизаме“, повтаряше Армстронг.
10 000, 5000, 2000, 1000…
Вдигна се облак прах и апаратът кацна на Луната. В стаята гръмнаха аплодисменти, имаше целувки, прегръдки, чуха се викове, някои стояха като заковани, отворили широко уста. Като Унгрун и Жюлиет.
Нийл Армстронг, облечен в астронавтския си костюм, слезе по стълбичката и стъпи на лунната повърхност. Със скафандъра и неудобните си тежки дрехи напомняше на огромно бебе, на човечето Бибендум, рекламата на гумите „Мишлен“.
— Как ли пишкат в безтегловност? — пошушна Мартин.
— Млъквай — отвърна Жюлиет, хипнотизирана от случващото се пред очите й.
„Малка крачка за човека, голям скок за човечеството“, се чу гласът на Армстронг в скафандъра.
— Само не ми казвай, че току-що го е измислил… Написали са му го преди полета!
— Престани — тросна се Жюлиет раздразнено, — всичко разваляш!
Там горе, в Космоса, двама мъже подскачаха по Луната. Гърлото й се сви, доплака й се. Когато забиха американското знаме, Мартин не се сдържа и високо каза: „Права съм да искам да отида там, наистина там е бъдещето“. Седнал плътно до Бенедикт, Емил Буше говореше за Галилей. Бенедикт слушаше. Шарл Милал се бе залепил за екрана на телевизора. Унгрун мислеше за годеника си.