Границата

и го върни тук при нас.

- Не мога да... слушай... чуй... защо не можете да го направите вие, щом е толкова

важен?

- Тук трябва - отвърна тя - човешка намеса. Ние ще сме... как да го кажеш...

разкрити. Мой Джефер-сине, ти си много добър в занятието си. Ти си много... - пауза

от няколко секунди в търсене. - Умел. Положи ръце на него, плът върху плът. След

това ще го доведеш тук при нас.

- Да го доведа тук при вас? Че как го виждате да стане?

- Ние ще уредим пътуването. Мой Джефер-сине, та ти трепериш! Не бой се, ние

ще те пазим!

- Как? - той поклати глава, съпротивлявайки се на болезненото устройство,

заровено в опакото на врата му. - Не, не мога! Искаш да кажеш... че искаш да ме

пратиш там, навън? Навън в онази война?

Дали тя въздъхна в израз на човешко недоволство? Гласовете й, когато отговори,

бяха ледени:

- Ние изискваме момчето. Изискваме да го доведеш при нас. Ще имаш защита.

Един от нас самите и един от вашите. Този мъж е бил... - отново търсене на дума. -

Модифициран. Ще реагира на определено ниво на опасност. Няма нужда да се

тревожиш по въпроса. Не говоря ли добре?

- Напротив - отвърна той както винаги, когато тя му задаваше този въпрос. Не

можеше да се насили да я погледне: прекомерно се боеше да не види някоя част от

онова, което представлява в действителност под маскировката.

- Момчето - продължи тя - е намясто, наричано Коли-радост. Знаеш ли това

място?

- Колорадо - поправи я той. - Чуй... не, моля те... не мога...

- Можеш и ще действаш. Дали сме ти много, мой Джефер-сине. Много. А

многото дадено може да стане много отнето. Ще бъдеш отстранен от това място и

пратен да търсиш момчето. От теб зависи да изпълниш нашите заповеди... - тя

замълча за момент, а после гласовете се поправиха: - Нашето желание. Щом то се

сбъдне, може да се върнеш у дома и всичко ще е наред.

Джеферсън почти се изсмя на глас при тези думи, но онова, което блъвна от

устата му, беше по-скоро задавено изпъшкване. Успя да изрече:

- Не всичко може изобщо да се оправи.

- Възнамеряваме да спечелим този конфликт - по лицето на горгоната танцуваха

сенки от пламъчетата на свещите, а гласовете й се надигаха и спадаха. - Ще бъдем

благожелателни господари. Но сега... се нуждаем от момчето, а ти трябва да поспиш

дадено време.

Джеферсън долавяше, че вграденият отзад на врата му уред е започнал меко да

пулсира. Беше досущ все едно топли длани масажират раменете му и усещането

започна да се разпростира по гърба и по ръцете му, надолу по гръбнака, чак в бедрата

и краката.

- Спи - нареди горгоната.

Джеферсън стрелна поглед натам, където би следвало да се намира лицето й, но