Червения рицар

— Дължа ви живота си — каза старецът. — Какво сте вие всъщност?

Кралицата се разсмя и смехът ѝ заплаши да прокуди цялото зло на света с присмех.

— Какво съм аз ли? — попита тя и поклати глава. — Скъпи мой стари глупако!

— Останала ми е достатъчно мъдрост, за да падна в краката ви и да ви боготворя, Ваша светлост — с дълбок поклон каза той.

— Вие сте като момче, което ръчка гнездо на стършели, за да види какво ще излезе от него. Все още подушвам момчешкия ви триумф, Хармодий. Какво научихме днес? — Тя внезапно се отпусна на един стол, без да обръща внимание на свитъците върху него. — И откъде дойде този внезапен прилив на дързост? В кралския двор вие сте пример за предпазливост. — Тя се усмихна и за миг заприлича не на наивно младо момиче, а на древна всезнаеща кралица. — Според някои хора нямате никаква сила и сте просто шарлатанин. — Очите ѝ се стрелнаха към пентаграмата. — По всичко личи, че грешат.

Магът проследи жеста ѝ и хукна да ѝ налее вино.

— Не бих могъл със сигурност да кажа какво научихме днес — внимателно отвърна той. Предпазливият му маниер вече се възвръщаше… но той знаеше, че е прав.

— Дръжте се с мен така, сякаш ви чиракувам. Сякаш съм глупачка, твърдо решена да овладее основите на херметизма — каза кралицата, отпи от виното и начинът, по който отметна глава назад, му подсказа, че и тя бе изпитала ужас. Беше смъртна. Понякога Хармодий не беше съвсем сигурен в това. — Тъй като мога да използвам силата, вие явно приемате, че зная как действа, че с вас имаме едни и същи знания. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Слънцето ме докосва, аз усещам Божието докосване и понякога, с Негова помощ, мога да сторя чудо.

Тя се усмихна, а Хармодий си каза, че самоувереността ѝ би могла да я превърне в нещо по-ужасно от чудовище.

— Много добре, Ваша светлост. Както знаете, съществуват две школи — два източника на силата, нужна за всеки фантазъм.

Той внимателно остави жезъла си в ъгъла и коленичи, за да изтрие пентаграмата от пода.

— Бял и черен — довърши кралицата. Старецът я изгледа мрачно, а тя се усмихна и сви рамене. — Това е твърде лесно, мой магьоснико. Съществува чистата сила на слънцето, която идва без окови и задължения и е израз на Божията наслада от сътворението. Съществува и силата на Дивото. Всяка йота от нея трябва да бъде разменена със създанието, което я притежава, а всяка сделка — скрепена с кръв.

Хармодий извъртя очи.

— Нужен е пазарлък. Кръвта няма нищо общо. Но силата е там, в самата земя — в тревата, в дърветата, в създанията, които живеят сред тях.

Тя се усмихна.

— Да. Усещам я, макар че не е мой приятел.

— Нима? — попита той и се прокле на ум — какъв глупак беше само! Защо не попита кралицата по-рано? Хрумна му по-безопасен експеримент, но стореното си беше сторено. — Значи усещате силата на Дивото, Ваша светлост?