Невинен

Мо, типично за него, настоя да обясни процеса от самото начало, макар че Томи и Бранд бяха слушали тази песен вече няколко пъти. Вчера Дикърман беше сложил в камерата шишенцето с фенелзин, което Ръсти бе взел от аптеката. Беше получил четири ясни отпечатъка, един отгоре и три отдолу. Черното пластмасово шишенце, сега покрито със злато, беше в запечатано найлоново пликче на една масичка до апарата.

– От кого са? – попита Томи.

Мо вдигна предупредително пръст. Щеше да отговори, когато му дойде времето.

– Сравнихме ги с отпечатъците на покойната. Не без проблеми, разбира се. Говоря с хората на патолога от двайсет години, но те продължават да вземат отпечатъците на труповете, сякаш бършат прах. Не топват пръстите върху хартията, а ги влачат. – Дикърман показа десетте картончета, които лаборантите бяха подготвили при аутопсията. – Нямам нищо свястно от средния пръст и кутрето на дясната ръка.

Мо посочи размазаните мастилени следи и разочаровано поклати глава.

– Както и да е, мога категорично да твърдя, че четирите отпечатъка върху шишенцето не са оставени от никой от осемте пръста на госпожа Сабич, на които имам ясни снимки.

– Значи все пак може да са от Барбара? – намеси се Бранд.

– Този тук не – отговори Мо, като посочи най-големия отпечатък на долната снимка, – защото очевидно е от палец. Но при първоначалния анализ нямаше как да определя със сигурност дали останалите не са от средния пръст или дори кутрето на Барбара.

– А сега? – попита Томи.

Бранд се дръпна зад Дикърман, погледна шефа си и завъртя очи. Нямаха шанс да съкратят лекцията на Мо.

– Следващата стъпка бе да проверя дали мога да открия от кого са отпечатъците. Предположих, че имате подозрения, но Джим и Рори не искаха да споменават имена. Затова пуснах отпечатъците през АФИС – продължи Мо, имайки предвид автоматизираната компютърна система, съдържаща данни за всички отпечатъци, снети в страната през последните няколко десетилетия. – И получих съвпадения за два от тях.

Мо показа две снимки. Първата съдържаше пръстовите отпечатъци, които Ръсти Сабич бе дал при, постъпването си на работа в прокуратурата преди двайсет и пет години. Втората беше с отпечатъците, взети при изправянето му на съд.

– И четирите отпечатъка върху шишенцето са негови – обяви Мо, като докосна снимките, сякаш бяха свещени реликви. – Винаги съм харесвал Ръсти – добави, сякаш говореше за покойник.

Джим се усмихна самодоволно. Знаеше си от самото начало. Томи официално трябваше да му го признае.

– Откъде сме сигурни, че Сабич просто не е извадил шишенцето от плика, за да го подаде на жена си? – попита главният прокурор.

Бранд веднага му отговори. Беше взел документите, които Рори донесе миналия ден в съдебната зала.