Грегор Горноземеца [bg]

Баща му се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— От треската е. Пак ми се привиждат разни неща.

— Не, татко, аз съм, тук съм. И Бутс е тук — каза Грегор.

— Бутс? — Баща му се намръщи и Грегор си спомни, че той никога не е виждал Бутс. Тя се беше родила след падането му.

— Маргарет — поправи се Грегор. Веднага щом майка му забременя, родителите му бяха планирали да кръстят Бутс Маргарет на бабата на баща му.

— Маргарет? — попита баща му, сега напълно объркан. Разтри очи. — Баба?

В пророчеството се говореше за „един, изгубен в отминали дни” но Грегор не беше очаквал да намери баща си толкова изгубен и объркан. Беше изнемощял и слаб като скелет — и какво беше станало с косата и брадата му? Бяха снежнобели. Грегор докосна рамото му и видя, че той носеше наметало, направено от козина на плъхове. Нищо чудно, че отгоре приличаше на плъх.

— Само искам да спя — каза баща му неясно. Това беше най-страшното. Грегор си мислеше, че когато го намери, пак ще има баща и няма да се налага да взима трудни решения. Можеше просто да си бъде дете. Но човекът пред него беше по-безпомощен и от Бутс.

Лукса сложи ръка на бузата на баща му и се намръщи:

— Изгаря като сестра ти и няма сили да се пребори с треската. Затова говори несвързано.

— Може би ако малко си поприказваме, ще си спомни. Трябва да си спомни, Лукса — отвърна отчаяно Грегор.

— Сега трябва да летим, Грегор — настоя Лукса, взе синьото шишенце с лекарство и сипа голяма глътка в устата на баща му. — В Регалия ще го излекуваме. Хенри, помогни ми да го закрепим. — Опитваше се да върже баща му върху Аврора с дълго копринено въже, което Гокс бързо предеше. — Хенри? — повтори Лукса.

Но Хенри стоеше настрана. Без да помага. Без да бърза. Без дори да си прави труда да изглежда разтревожен.

— Не, Лукса, вече няма нужда да бързаме.

Това беше странен отговор. Никой не разбра какво искаше да каже, освен Рипред. По лицето на плъха премина странно изражение.

— Не. Вярвам, че Хенри се е погрижил за всичко.

— Хенри трябваше да го направи — отвърна Хенри. Вдигна пръсти към устните си и изсвири продължително.

— Луд ли си? Какво правиш? — попита Грегор. Погледна Лукса, която сякаш се беше превърнала в мрамор. Коприненото въже се изплъзна от ръцете ѝ и падна на земята.

Чуха тропот от краката на много плъхове. Какво ставаше? Какво беше направил Хенри?

— Рипред? — каза Грегор.

— Изглежда, че не съм единственият шпионин сред нас, Горноземецо — каза Рипред иронично. — Има и друг и той е член на кралската фамилия.

— Искаш да кажеш, че Хенри… — попита Грегор, слисан от мисълта, че Хенри е шпионин на плъховете. Нали те бяха убили родителите му, най-близките му хора. — Не може да бъде! — възкликна Грегор.

— Не може да бъде, искам да кажа… ами Лукса? — Двамата бяха толкова близки.