Разкази с неочакван край [bg]

Всички ядяха ягодите си, когато реших, че моментът е настъпил. Поех дълбоко дъх и казах високо: „Боя се, че вече трябва да запалим лампите. Свещите почти изгоряха. Мери — извиках. — О, Мери, светни лампите, ако обичаш.“

След тези думи за миг се възцари тишина. Чух как прислужничката се приближава до вратата, после лекото изщракване на ключа и стаята бе залята от светлина. Всички стиснаха очи, отвориха ги отново и се заоглеждаха.

В този момент станах от стола си и тихичко се измъкнах от стаята, но докато излизах успях да зърна гледка, която няма да забравя докато съм жив. Беше Джанет, вдигнала и двете си ръце, а после замръзнала неподвижно, така както е жестикулирала към някого от другата страна на масата. Устата й висеше отворена и на лицето й беше изписано онова шокирано, нищо неразбиращо изражение на човек, който точно преди една минута е бил прострелян право в сърцето.

Поспрях във вестибюла и се заслушах в надигащата се врява, в пискливите крясъци на жените и разгневените, невярващи възклицания на мъжете; скоро шумът стана оглушителен, всички говореха или викаха едновременно. А после — и това бе най-сладкият миг — чух как гласът на Лорд Мълхерин се извиси над останалите: „Бързо! Нека някой й донесе чаша вода!“

Вече на улицата, шофьорът ми помогна да се кача в колата и скоро вече бяхме напуснали Лондон и весело се носехме по големия северен път към втората ми къща, която е само на деветдесет и пет мили от града.

Следващите два дни прекарах в блажено злорадстване. Разхождах се насам-натам унесен в екстаз, полуудавен в собственото си самодоволство и изпълнен с толкова силно чувство за блаженство, че постоянно ми се струваше, че хиляди иглички се забиват в ходилата ми. И чак когато Гладис Понсънби ми телефонира тази сутрин, аз изведнъж дойдох на себе си и осъзнах, че изобщо не бях герой, а завинаги изхвърлен от обществото човек. Тя ме уведоми — с, както ми се стори, леко задоволство — че всички са се наежили, че всички, всички мои стари и любящи приятели говорели най-ужасяващи неща по мой адрес и се били заклели никога, никога да не ми продумат отново. Освен нея, постоянно повтаряше тя. Всички, освен нея. И не мисля ли, че би било доста приятно, ако дойде и поседи при мен няколко дни, за да ме разведри?