Пламъци в рая

— Изригването може да се види от хеликоптер. Разбира се, всеки хеликоптер на острова вече е резервиран за седмици напред. Те излитат от големите курорти на север оттук и от Хило. Въздушните обиколки, които преди струваха по сто долара, сега вървят по пет-шестстотин.

Елинор поклати глава.

— Твърде скъпо е за мен. И след седмици няма да съм тук.

Пол остави вилицата.

— Може да успея да уредя нещо.

Тя го погледна за миг, но не видя никаква пресметливост в очите или поведението му.

— Наистина, не е важно и аз…

Той вдигна ръка.

— Един приятел има хеликоптер в Мауи. Той ще бъде на Големия остров утре и ми дължи услуга. Разбира се, може да е по-късно през деня, но и без това тогава е най-подходящото време да се види изригването… нощем.

— Не искам да те ангажирам… – каза Елинор.

Но Пол махна с ръка.

— Не, мисля, че е добра идея. И на мен ми се ще да видя изригванията и това е чудесна възможност. Наистина, ако не искаш, няма проблем… но иначе ще уредя малка обиколка по някое време утре вечер.

Елинор се поколеба за секунда.

— Би било чудесно.

Обърна се към Корди.

— А ти искаш ли да видиш изригването?

— Не особено – каза Корди. – Не обичам огън, не обичам експлозии и мразя да летя. Ти иди и после ще ми разкажеш как е било.

Елинор и Пол се опитаха да я убедят, но тя бе непреклонна.

— Моята представа за ваканция не включва падане от хеликоптер в езеро от лава – каза тя и спорът спря дотук.

Те послушаха известно време рева на бурята навън. Палмовите листа се блъскаха в стената на терасата. Мълния проблесна и светлините изгаснаха. На масите имаше свещи, значи това не беше нещо необичайно, но сервитьорите бързо извадиха ветроупорни фенери с по-ярка светлина. Скоро стаята се изпълни с меко и интимно сияние. Мълниите продължаваха да просветват на юг и запад.

— Често ли се случва? – попита Елинор. – Спирането на тока.

— Понякога. Курортът си има собствени аварийни генератори за важните неща – хладилници, осветлението в катакомбите, офисите на господин Тръмбо.

— Катакомби? – попита Корди и вдигна глава като куче зайчар.

Пол Кукали обясни за подземните сервизни тунели.

— Бих искала да ги видя – каза Корди.

Пол отпи от виното си.

— Мисля, че в сряда има организирана обиколка там.

— Не обичам организираните обиколки – каза тя, – но искам да видя тези катакомби.

Кураторът се усмихна.

— Офисът ми е там. Можем да отидем след вечеря, ако искате. Сигурен съм, че е против правилата да водя гости долу, но и без това вече съм загазил пред шефа, така че… майната му.

Те вдигнаха тост с вино при тези думи. След това Елинор попита тихо:

— Какво можеш да ми кажеш за Пана-ева, Нанауе и Ку?

Пол остави пак вилицата си.

— Защо изброи точно тези имена?

— Защото съм чела за тях – каза Елинор.

Кураторът кимна сериозно.

— Чудовища. Богове. Духове. – Погледна към Корди Стъмпф. – Не, на тази земя няма старо хавайско гробище, но се смята, че тези създания са погребани наблизо.