Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
Устните й се отвориха изненадващо живи, меки и чувствени — потрепераха, сякаш сами уплашени от това, което щяха да кажат. Дългата й ръка изящно се вдигаше.
— Минах пътьом през парка и откъснах това цвете за вас. Не зная кой цвят обичате, затова избрах своя любим цвят. Дано не съм сбъркала много!
Хайде де, озъби й се той в себе си, през никакъв парк не си минавала и никакво цвете не си откъсвала, кой ще ти позволи такова нещо! Но и това отекна като ехо на заглъхваща съпротива. Никой никога не бе му поднасял само едно цвете, при това — с толкова мил жест. Посегна към него — прекалено смутен, за да си спомни със свойствения си скептицизъм, че цветето просто е включено в таксата, задължила банковата му сметка. И тогава стана нещо още по-неочаквано. В мига, когато улови с два пръста стъбълцето, ръката й, без да го пусне, бавно се вдигна заедно с неговата към лицето му. Той се понаведе, разбрал, че тази ръка очакваше целувка, че настояваше за нея и внимателно целуна мургавата й кожа. Едва тогава цветето премина в неговите пръсти.
— О — извика тя с кокетна възхита. — Вие сте истински мъж и кавалер, знаете да цените красотата! Повярвайте ми, за пръв път някой ми целува ръка!
Той не й повярва, защото съвсем очевидно тя бе го принудила. И все пак, защо го направи? Та нали самите днешни жени смятаха този стародавен кавалерски жест за обиден, защото подчертавал уж неравенството между половете, като изкуствено и лицемерно въздигал жената върху някакъв пиедестал. Да, напоследък нещо, изглежда, се променяше. От известно време самата Миранда бе почнала често и с упоение да целува ръцете му — сякаш му благодареше за любовта, с която я даряваше, и символично се поставяше под властта на силната мъжка десница. Щом и неговата свободолюбива индианка си позволяваше такива антиеманципаторски прояви, сигурно нещо силно се променяше в днешния свят, което той не бе забелязал.
— Значи вие се казвате Миранда. — Без малко да каже «също». — И… и това е любимият ви цвят?
Той не знаеше името на цветето и се чудеше къде да го остави, и се чудеше още какво изобщо да говори.
— Да — отвърна тя, а в черните й очи лумна насреща му един спотаяван досега огън.
Преди месец неговата Миранда бе му казала ей тъй, между другото: «Знаеш ли, синият цвят ми се струва някак студен, плитък, просто не проумявам как толкова години съм го обичала. Сега предпочитам лилавия. Не усещаш ли в него мъдрата дълбочина на една меланхолия, в него сякаш тлее силната още жар и дългата мъка на една несподелена любов…»
Той не усещаше нищо в никой от цветовете, но усети още тогава, че нещо ставаше с неговото индианче. Отгде бяха се взели в устата му тия старомодни поетични приказки? А цветето, от което търсеше сега как да се отърве, беше лилаво!
— Не го поставяйте в някоя студена и бездушна ваза, моля ви! Намерете му една хубава, хубава чашчица! Аз бих го поставила в чашата, с която най-много обичам да пия. Нека и то пие от нея — мелодично изпя тази Миранда и той отново се втрещи, както там на прага.
Насреща му се усмихваха две удивителни трапчинки, погълнали в матовите си глъбини цялата строгост на предишното лице. Насреща му стоеше едно безкрайно мило и привлекателно момиче, което съвсем непристорено и простодушно се заоглежда.
— О, колко е хубаво у вас! Но то е и естествено. По това, как приехте цветето ми, веднага разбрах, че живеете с красотата, че умеете и да я създавате около себе си. А колко рядко се срещат вече такива мъже…
— Седнете, моля — прекъсна я той, защото нито цветето й беше оценил, нито тая наредба се дължеше на него, и съзнателно не й посочи розовия диван, а насрещното канапе.
— Лошо ли се държа? — запита тя, а устните й потрепераха по детски. — Извинете ме, то е, защото много силно… много силно ме смущавате.
И в смущението си навярно седна тъкмо на розовия диван. Той се засмя, повъзвърнал иронията си.
— Аз ли ви смущавам? И с какво?
Тя прикри с дългите клепки черния огън на зениците си. Облите й колене срамежливо се сгушиха едно в друго.
— Трудно ми е да го определя. Може би силата, която се излъчва от вас. Тая откровена мъжка сила. Тя привлича, но и плаши, очарова, но и като че ли отблъсква, защото настоява да й се покориш.