Дамите на Мисалонги

— Сигурно сънувам — рече Октавия.

— Ни най-малко — отвърна Друсила. — Това е реалността, сестро. Най-сетне дамите от Мисалонги получиха онова, което заслужават.

— Какъв ден само! — провикна се Октавия.

Да, наистина, какъв ден. А денят вече си отиваше през задната врата на къщата, гледаща на запад. Заедно с настъпващия здрач чезнеха и цветовете от роклята на Миси. Но умът и мислите й бяха далеч от красивата вечер. Защото на прага бе застанала усмихната Уна. Уна. О, Уна!

— Никога не му казвай, Миси. Остави го да вярва в своята любов и да се грижи за теб — Уна се засмя. — Той е много мил мъж, но има ужасен нрав! Не е в натурата ти да го предизвикваш, но каквото и да се случи, никога не му казвай истината за сърцето ти. Мъжете не обичат да бъдат мамени от жените, а той веднъж вече го е вкусвал.

— Отиваш си — произнесе с отчаян глас Миси.

— Да, скъпа, отивам си! Направих онова, за което бях изпратена, и сега ще се отдам на заслужена почивка в един от най-хубавите, напомнящи пяна от шампанско облаци на небето.

— Няма да се справя без теб, Уна.

— Глупости, скъпа, разбира се, че ще се справиш. Само бъди добра и най-вече се старай да бъдеш добра в леглото и всичко ще е наред. Стига, разбира се да не забравяш съвета ми и никога да не му признаваш истината.

Уна остана още няколко мига на прага, докато сиянието й се топеше с последните лъчи на слънцето, след това изчезна.

— Миси! Миси! Миси! Наред ли си? Боли ли те нещо? Миси! За Бога, отговори ми, Миси!

Над нея стоеше надвесен Джон Смит и я докосваше по челото с разтревожен вид.