Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
— Господи, благославям те като храбър глупак. Дори като мъдър глупак.
— Хмм-хнн! „Мъдър глупак“!… — подразни го отшелникът. — Ти винаги си се специализирал по парадоксите и тайнствата, нали Пауло? Ако едно нещо не противоречи само на себе си, то не те интересува, нали? Ти искаш да откриеш тайнственост в яснотата, живот в смъртта, мъдрост в глупостта. Понякога това се проявява по сходен начин.
— Да чувстваш отговорност е мъдро, Бенеамин. Но да си мислиш, че сам можеш да носиш бремето, е глупаво.
— Но не и безумно?
— Вероятно е малко безумно. Но това е смело безумие.
— Тогава ще ти издам малка тайна. Винаги съм знаел, че не мога да го нося, още когато Той ми заповяда да вървя. Но дали говорим за едно и също?
Абатът сви рамене.
— Ти наричаш това бремето на Избрания. Аз бих го нарекъл бремето на първородния грях. И в двата случая се подразбира една и съща отговорност, макар да я тълкуваме по различен начин и да се разминаваме в думите, по-точно в смисъла, който влагаме в тях, макар в действителност да няма никакъв смисъл. То е нещо, което съзнаваш в душата си без думи.
Бенеамин се засмя тихо.
— Добре, радвам се да чуя, че поне допускаш съществуването му, дори ако е, както твърдите, нещо никога неизказано.
— Престани да се надсмиваш, порочни човече.
— Твърде си многословен, когато защитаваш твоята света троица, макар Той да не се нуждаеше от такава защита до момента, в който ти го получи от мен като Единство. А?
Свещеникът почервеня, но не каза нищо.
— А, ето! — извика Бенеамин, като подскачаше нагоре-надолу. — Веднъж те заставих да търсиш доводи! Ха! Добре, това не е важно. Аз самият използвам едва няколко думи, но никога не съм уверен, че Той и аз имаме предвид едно и също. Предполагам, че не можеш да бъдеш упрекнат… с трима е по-лесно да се объркаш, отколкото с един.
— Стар, богохулен кактус! Аз действително искам да разбера мнението ти за дом Тадео и за цялата тази каша.
— Защо се интересуваш от мнението на бедния стар пустинник?
— Защото, Бенеамин Елеазар бар Йошуа, макар всичките тези години на очакване на Този, който още не е дошъл, да не ти донесоха мъдрост, те поне те направиха проницателен.
Старият евреин притвори очи, а после вдигна взор нагоре с хитра усмивка.
— Можеш да ме оскърбяваш — насмешливо каза той, — можеш да ме навикваш и да насъскваш кучетата, да ме гониш, но… знаеш ли какво ще ти кажа?
— Ще ми кажеш: „Хммм-хннн!“
— Не, ще ти кажа: „Той вече е тук“. Веднъж Го видях за миг.
— Какво? За кого говориш? За дом Тадео?
— Не! Освен това няма да седна да гадая, Пауло, ако не ми кажеш какво те безпокои?
— Е, всичко започна с лампата на брат Корнхауер.
— Лампата? А-а, да. Чух от Поета. Той предсказваше, че ще работи.
— Поетът сгреши, както винаги. Така ми казаха. Аз самият не присъствах на изпитанията.
— И тя заработи? Великолепно? А по-нататък?
— Аз се обърках. Колко близо до ръба на пропастта стоим? Или до брега? Електрически ток в подземието. Имаш ли поне бегла представа, колко се е променил светът през последните две столетия?
Скоро свещеникът подробно разказваше за своите опасения, а отшелникът, възстановителят на шатрите, слушаше търпеливо, докато слънцето започна да се процежда през цепнатината в западната стена.
— От времето на гибелта на последната цивилизация „Книга на Паметта“ е била нашата главна грижа, Бенеамин. И ние я пазехме. Но вече се чувствувам в положението на обущар, който се опитва да продава обувки в селище на обущари.
Отшелникът се усмихна:
— И това е възможно, ако той изработва някакви особено добри обувки.
— Страхувам се, че светските учени вече ни превъзхождат.
— Тогава зарежи обущарския занаят, за да не бъдеш разорен.
— Вероятно ще се наложи — съгласи се абатът. — Все пак тази мисъл е неприятна. Дванадесет столетия бяхме малко островче в огромния океан от тъмнина. Смятахме, че съхраняването на Книгата на Паметта беше неблагодарно, но свещено дело. Беше просто наше ежедневно занятие, но ние винаги сме били книгописци и съхраняващи паметта, а сега не мога да повярвам, че тази работа скоро ще прекъсне и ще стане безполезна. Никак не мога да повярвам.
— Затова се опитваш да надвиеш другите „обущари“, като поставиш в подземието си това хитро устройство?
— Длъжен съм да призная, че изглежда точно така…
— А какво смяташ да правиш сега, за да запазиш превъзходството над светските учени? Да построиш летателна машина? Или да пресъздадеш сметачната машина? Или да ги надминеш, като прибегнеш до метафизиката?