Чудакът Томас (Завръщането)

Не исках да слушам повече зловещите детайли, в които ме посвещаваше Датура. Но нямаше как да й попреча или да и затворя устата.

— В останките й имало парчета разтопен метал и пластмаса. Съдебният лекар не могъл да ги извади от тялото й.

Сред миризмата на овъглено и сяра, както и на десетки други токсични отпадъчни вещества, долових същата онази примес от месо и гъби, която за пръв път привлече вниманието ми на стълбите. Макар и лека, но съвсем реална, тази миризма сякаш се покачваше във въздуха и за кратко изчезваше с всяко мое вдишване и издишване.

— Съдебният лекар преценил, че старата кучка направо трябва да бъде кремирана, тъй като нямало как да я отдели от разтопената машина.

От сенките изникна възрастната дама с издълженото лице и празния поглед. Може би тя бе затрупаната под купчината едноръки бандити.

— Но близките й не пожелали кремация, а традиционно погребение.

Долових с периферното си зрение движение, обърнах се и видях сервитьорката, облечена като индианска принцеса. Тъжно ми беше да я гледам. Надявах се тя най-накрая да вземе окончателното решение и да напусне този свят.

— Та значи сложили в ковчега бабичката заедно с част от залепилата се за нея ротативка. Не е ли откачено, а?

Появи се униформеният пазач. Движеше се като Джон Уейн — сложил ръка на дръжката на пистолета отстрани на височината на бедрото му.

— Тук ли е някой от тях? — попита Датура.

— Да, четирима.

— Не виждам нищо.

— В момента се явяват само на мен.

— Ами покажи ми ги тогава.

— Трябва да има още един. Трябва да изчакам, докато се съберат всички.

— Защо?

— Така трябва.

— Само не ме разигравай — предупреди ме тя.

— Ще получиш, каквото искаш — уверих я.

Макар че силни емоции бяха обзели Датура — първо фанатична убеденост в правотата й, после детското вълнение и нетърпение, Андре и Робърт бяха ентусиазирани колкото два воденични камъка. Всеки от тях стоеше до лампата и чакаше.

Андре тръгна към тъмните ъгли на залата. Изглежда, не го интересуваше нищо от тази вселена. Лицето му беше отпуснато. Той рядко мигаше с очи. Единствената емоция, показана от него досега, беше, когато смука убодената от розите длан на Датура, но дори тогава демонстрира способност да се разчувства колкото дъбов дънер.

Докато Андре беше закотвен за постоянно в тихи и спокойни води, Робърт от време на време показваше със замисленото си изражение и погледите, които хвърляше крадешком, че плава в много по-неспокоен вътрешен океан. Сега се беше съсредоточил върху дланите си, като бавно и методично чистеше под ноктите на пръстите на едната ръка с тези на другата. По всичко личеше, че спокойно можеше да прекара часове наред с това занимание.

Отначало смятах, че и двамата са изключително тъпи, но сега започнах да преосмислям оценката си. Не ми се вярваше вътрешните им светове да са изпълнени с интелектуални напъни и философски размишления, но подозирах, че в психически план са много по-страховити и чудовищни, отколкото показваше видът им.