Хайдутин майка не храни
- Автор: Василев Орлин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хайдутин майка не храни». Краткое содержание книги:
— Къде е Димка?
— С-ст, по-тихо… — посрещна го Горан. Тълпата нахлу в двора. Стотици гласове процепиха въздуха:
— Да живее войводата!
— Да живее!
— Смърт на агарянците!
— Смърт! Смърт! Горан замаха ръце:
— По-тихо бре! Тихо!… Човек умира!
Виковете събудиха ранената. Отвори очи и се вгледа.
— Не ме ли познаваш, Димке? — грабна Страхил ръката й, долепи я до лицето си и пак я погледна, дано познае по очите какво искаше да каже. Усети как изстиналите пръсти погалиха лекичко бузата му.
— Кажи душице!… Какво ти е? … Продумай ми, Димке!…
Струпаните селяни и хайдути доловиха, че става нещо страшно: стихнаха като очукана нива. И ветрецът дори, що отпращаше по това време слънцето, се смири в листата, та хайдутинът долови съвсем ясно полъхналите думи:
— Ти… пази се… потребен си… Ние с тебе… не можахме… Искам…
Сълзи потекоха от очите й, задавиха я.
Страхил приседна, подвря ръка под раменете и галено я притисна до себе си.
— Кажи, какво искаш? — шепнеше й той едва чуто. — Кажи, обич моя? Кажи, цветенце… Ненагледна моя…
Напразно я молеше той — бялата сянка на смъртта се свлече вече по лицето й.
— Димке! — сграбчи я той ужасено за лицето. — Свести се! Димке, чуй ме!…Димке!
— Искам при буката! — изтръгна се ясен предсмъртен вик. — Идвайте!… Огън напалете! Студено ми е… Студено ми е… Ох.
Угасна младият живот.
Притъмня.
Ангел се беше свил до оградата на язлъка и хълцаше с похлупена глава на одъра. Плачеше и Горан, като шепнеше неразбрани за другите думи:
— Така загина и Рада… така си отиде…
Герго хвана войводата за раменете, придигна го и го отмести, за да приклопи очите на мъртвата.
Страхил се огледа, видя разплаканите хайдути и сбра вежди:
— Що плачеш, Горане? — кораво запита той. — И ти, Ангеле?… И вие там?… Та тука хайдутин загина, а хайдутин се с клетва отпраща!… Господи — изви той лице към Козловец, — прости мъртвите и дай сила на живите да дочакат края на теглото. Кълнем се, че и ние като нея — в бой ще загинем!
— Амин! — отсече хайдушката клетва байрактарят.
Прекръсти се и войводата, а когато пак свали очите си и огледа съселяните и дружината си, всички разбраха, че мъката беше изяла сърцето на тоя човек. Така щеше да си ходи без сърце до края на дните. А знайно е от песните — страшен е оня хайдутин, що няма сърце в гърдите си.
И стана Страхил страшен хайдутин.