Спи, бледа сестро

В онзи ден шестима от нас получаваха първо причастие: четири момчета и две момичета. Трябваше да тръгнем тържествено от селото към църквата, следвани от хора, който пее химни, и роднините със свещи в ръце. Това беше важен ден за баща ми, макар че майка ми, която не понасяше жегата, нямаше да присъства, и аз знаех, че не бива да се оплаквам, но не харесвах бялата роба, която толкова приличаше на момичешка рокля, и стихаря над нея. Не ми харесваше мазилото, с което бавачката беше пригладила косата ми: то миришеше на нещо презряло и сладко като гнили ябълки и аз се страхувах, че осите ще дойдат да кръжат над главата ми, смълчани и дебели. Денят беше горещ и потта се стичаше, от косата и лицето ми по стихаря, капеше и пълзеше под мишниците ми, по корема, по слабините. Опитвах се да не й обръщам внимание, да слушам нежните, леко пискливи гласове на момчетата от хора (само преди седмица моят глас ми беше изневерил: нямаше повече хор за мен) и дълбокия строг глас на баща ми. Опитвах се да мисля за това, че днешният ден е важен за мен, че днес ще бъда приет за пълноправен член на църквата и че следващата неделя, когато възрастните се наредят за причастие, за да отпият глътка вино от украсената със скъпоценни камъни чаша и да отворят уста за загадъчните бели кръгчета нафора, аз ще бъда сред тях, ще вкуся от кръвта и тялото на Спасителя.

Изведнъж започнах да треперя. Бях чел за преосъществяването в книгите на баща ми, за чудото на Кръвта и Тялото Господне. Но едва сега си представих ужасната картина. Какво ще стане, ако захапя чистата бяла нафора и усетя как тя се превръща в сурова плът в устата ми? Дали виното ще придобие гъстата консистенция на кръвта, щом допра устни до чашата? И ако е така, как ще се удържа да не припадна пред олтара?

За миг ме споходи кошмарно видение: аз, блед като мъртвец, опръскан с кръв, повръщам на мощни раздиращи пристъпи, докато богомолците гледат ужасени и потресени, а баща ми стои в стъписано мълчание с подноса с нафора в ръка.

Едва не припаднах още на мига. Може би това е наказанието ми, помислих си с отчаяна, гузна логика. Смятах, че никой не ме е видял в стаята на майка ми, не изповядах греха си — не можех да го изповядам пред баща ми дори в изповедалнята — и в злата си глупост вярвах, че съм избегнал наказанието. Но Бог ме беше наблюдавал през цялото време, Той беше видял и сега щеше да ми даде да пия кръв, и аз знаех, че ще припадна, наистина ще припадна, защото почти усещах мътната хлъзгава кръв в гърлото си, а който оскверни причастието, е проклет навеки…