Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Сибил проследи погледа му към един далечен ред в дъното, където нещо, прилично на механичен човек, седеше тихичко до истинско момиче. Само механичните продавачи и букмейкъри, които имаха лиценз, се допускаха на стадиона.
— Вероятно й е прислужник — рече Сибил.
Незначителните престъпвания на правилата не я тревожеха така, както тревожеха мосю Бокър, който беше станал особено сприхав, след като по тривизията бе изтекла новината, че „Артифис асоушиейтс“ представлява и Пазителите, и Скептиците. За късмет изтичането на информация бе станало твърде късно и нито една от страните вече не можеше да направи нищо.
— Механоприслужниците не се допускат — отбеляза мосю Бокър.
— Може би тя е инвалид — му рече Сибил, за да го успокои. — Има нужда от помощ, за да се оправя.
— Това нещо и без това няма да разбере какво става — отбеляза Марк. Забележката му бе насочена към мосю Бокър. — Те са окастрени. Просто сноп модули за вземане на решения — това са те.
— Тъкмо затова няма никаква работа тук — отвърна мосю Бокър.
Марк натисна копчето на облегалката и демонстративно заложи на Волтер.
— Той никога не е печелил и един облог през живота си — съобщи Сибил на мосю Бокър. — Не го бива в преценките.
— Така ли? — изстреля Марк в отговор и се наведе, за да се обърне директно към Сибил за първи път. — Защо не си сложиш парите там, където се намира хубавата ти устица?
— Имам изчислени вероятностите — рече тя превзето.
— Че ти не можеш да решаваш интегрални уравнения — изсумтя презрително Марк.
Ноздрите й затрепкаха.
— Хиляда.
— Чист символизъм — скастри я Марк, — като се има предвид колко са ти платили за този проект.
— Колкото и на тебе — тросна се Сибил.
— Ей, вие двамата, млъкнете! — обади се Ним.
— Виж какво — рече Марк. — Залагам цялото си заплащане от проекта за Волтер. Ти заложи своето за анахроничната ти Дева.
— Хей! — подвикна Ним. — Хей!
Президентът сръчно се обърна към клиента на Марк, Скептика.
— Тъкмо този горящ дух на надпревара е направил от „Артифис асоушиейтс“ лидер на планетата в областта на симулирания разум. — После умело се обърна към съперника му, Бокър. — Ние се опитваме да…
— Съгласна! — извика Сибил.
Общуването с Девата я бе убедило, че ирационалното също трябва да има свое място в човешките уравнения. Остана си все тъй убедена три примигвалия време, а после започна да се съмнява.
19.
Волтер обожаваше публиката. А досега никога не се бе явявал пред публика като този океан от лица, плискащ се в краката му.
Макар и в предишния си живот да бе висок на ръст, той усещаше, че чак сега, докато гледа надолу към мнозинството от стометровата си височина, бе постигнал положението, което заслужаваше. Той потупа напудрената си перука и се заигра с лъскавата сатенена панделка на врата си. С грациозен замах той им се поклони дълбоко, сякаш вече бе изнесъл спектакъла на живота си. Тълпата мърмореше като разбуждащ се звяр.
Той погледна Девата, скрита от публиката зад блещукащ параван в далечния ъгъл на екрана. Тя бе скръстила ръце и се преструваше, че не се впечатлява.
Забавянето само възбуждаше звяра още повече. Той остави тълпата да вика и да тропа с крака, като не обръщаше внимание на дюдюканията и съскането на приблизително половината от присъствуващите.
Поне половината човечество открай време се е състояло от глупаци, помисли си той. Сега за първи път се явяваше публично пред напредналите обитатели на тази колосална Империя. Хилядолетията не бяха променили нищо.
Той не бе от онези, които биха пресекли преждевременно ласкателствата, които знаеше, че му се полагат. Тук той представляваше резюме на френската интелектуална традиция, днес победена — но не и той.
Волтер отново погледна Жана — която, в края на краищата, бе единственият друг оцелял представител на тяхното време, съвсем очевидно — върхът на човешката цивилизация. Прошепна:
— Наша орис е да блестим. Тяхна — да ръкопляскат.
Когато посредникът най-накрая помоли за тишина — малко преждевременно, по-късно Волтер щеше да му го каже — философът издържа представянето на Жана, както се надяваше, със стоическа усмивка. Той хитро настоя първа Жана да изложи аргументите си, само за да може посредникът да му каже — доста грубо — че ще хвърлят монета.
Волтер спечели. Той сви рамене, после постави ръка на сърцето си. Започна в декламаторския стил, толкова скъп на парижките сърца от осемнадесети век: без значение как е определена душата, също както божеството, тя не може да бъде показана като съществуваща. Нейното съществуване се подразбира.