Дързост

Точно тогава се чу шум от приближаваща карета и скоро от нея се показа леля ми. Тя се връщаше от разглеждането на някакви дела за Хънсфорд и едва ли ще мога да ти опиша, скъпа сестро, презрителното й отношение към една толкова жизнерадостна сцена.

— Вие изглеждате като дивачка, мис — каза тя с обичайната си любезност. — Не се ли погрижи Хана за прическата ви преди да излезете?

Тонът й далеч не бе приветлив. Но аз отговорих точно по противоположния маниер, любезно. „Наистина, тя среса косите ми, мадам, но се опасявам, че вятърът опропасти усилията й. Много съжалявам, че не успях да спечеля похвалата на нейно благородие из околностите на Розингс“.

Но моята мила леля не можеше да се укроти. „Една млада госпожица няма работа извън дома в този час — продължи тя. — Ан е научена да оползотворява по-добре утринните часове със заниманията си. Нея никой не може да я види да скита като циганка с разрошени коси и с кална фуста“.

Уверявам те, Елизабет, последните думи бяха повече, отколкото можех да понеса. До този момент бях самото търпение — Гризелда, но да слушам непрестанно обидните й натяквания, бе вече нетърпимо.

„Ан може и да заляга над заниманията си — отговорих аз — или в противен случай, доколкото зная, може и да заспи от скука. На мен ни най-малко не ми се отразяват по този начин. Ще се разхождам навън тогава, когато поискам.“

Не казах нищо повече от истината. Ако нейно благородие се бе въздържала повече, нямаше да бъда принудена да й възразя така. Да, тя бе повече от всякога вън от себе си.

„Твърдоглаво момиче — извика тя е пламнало от гняв лице. — Или промени тона си, или напусни Розингс незабавно“.