Разпръснати слънца
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Разпръснати слънца». Краткое содержание книги:
Писъците продължиха да ехтят от уредбата още около час, после замлъкнаха. На Релекер не бе останала нито една сграда. Рлинда погледна кмета Руис.
— Надявам се, че това ще задоволи хидрогите и няма да ни подгонят за допълнително развлечение. Притаили сме се, но никой не знае колко чувствителни са скенерите им. Може би и този път се измъкнахме тъкмо навреме.
Изплашен и потиснат, кметът слезе долу да занесе вестта.
Рлинда изключи всички системи, дори габаритните светлини. И друг път бе изпадала в подобна ситуация, но въпреки това сърцето й бе свито, а устата — пресъхнала. Ако губернаторката Пекар не ги бе накарала да заминат толкова бързо, сега и те щяха да са сред жертвите долу. И БиБоб също…
Изходът от Релекерското клане бе предрешен и тя не би могла да направи нищо, за да го предотврати. Единственото, което й оставаше, бе да откара в безопасност оцелелите от Крена — на Земята, където щяха да са потресени от новините.
33.
Орли Ковиц
Въпреки че предпочиташе усамотението, старият отшелник се отнасяше сериозно към задълженията си спрямо Орли.
— Винаги съм знаел, че ще ми трябва по-трайно убежище. Дойде времето да се стегна и да вдигна свой собствен замък.
Орли отметна косата си назад. Чувстваше се толкова мръсна, колкото изглеждаше Хъф Стайнман.
— Нямам нищо против да спя на земята — рече тя, макар да си даваше сметка, че идеята да лагеруваш на открито е много по-приятна в теоретичен, отколкото в практически аспект.
— Не съм твърдял противното. — Той я погледна и смръщи вежди. — Предполагам, че не разбираш нищо от дърводелство? Или архитектура?
— Само доколкото сме ги учили.
— Е, все някак ще се справим — сви рамене той.
Докато той измисляше планове и избираше подходящо място за тяхното „имение“, Орли помагаше с всичко, което й бе по силите. Сортира всички спасени от руините инструменти и се опита да прецени кои може да са им полезни. Докато Стайнман се занимаваше с други неща, тайно провери изчисленията му. Всъщност той я видя, но не възрази и дори бе доволен, когато тя му каза, че се е справил отлично. Всъщност му намери няколко грешки, но ги премълча.
Когато най-сетне реши, че е готов, Стайнман й показа плановете си и й обясни как ще вдигнат сградата.
— За скеле ще използваме прътодървета. Имаме си лазерна резачка.
Орли бе завладяна от ентусиазма му.
— И можем да сплетем въжета от дългите жилави треви. С тях ще закрепваме трупите. — Вече бе сплела няколко.
— Хората не са ли правели някога тухлите от кал? — попита Стайнман. — Може би и ние ще успеем. Светът е пълен със строителни материали!
Отсякоха няколко прътодървета и когато стеблата им рухнаха с грохот, из тревата се разтичаха изплашени пълзуни. Но когато се опита да ги нареже на греди, Стайнман се справи толкова зле, че резултатът ставаше само за огъня.
— Добре де, не ме бива за дърводелец. Никога не съм твърдял противното.
Вторият и третият опит бяха по-добри, а на четвъртия вече разполагаха с достатъчно материал, за да започнат. Забиха първите греди дълбоко в земята, наляха дупките с вода и ги запълниха с кал и чакъл. Когато поставиха и напречните греди, сградата започна да придобива очертания. Придържаха се, доколкото можеха, към плановете на Стайнман, но когато грубата постройка бе завършена, наподобяваше по-скоро паянтов заслон. Стайнман може и да си бе представял дворец, но разполагаха с колиба, готова да се срине при първата по-сериозна буря.
Според Орли това беше едно от онези зле замислени и още по-зле осъществени начинания, каквито обикновено предприемаше баща й.
Ала дори само тази мисъл бе достатъчна да я накара да се стегне. Какъвто и да бе резултатът, той бе дело на техните ръце и Орли се гордееше с него. Двамата бяха вдигнали къщичката съвсем сами, разполагайки само с най-примитивните материали и при трудни условия.
— Ще свърши работа — заяви тя и Стайнман я потупа по гърба.
След като й омръзна да се храни само с дребните космати гризари, Орли тръгна да търси из прерията семена, грудки и плодове, които да стават за ядене. Нямаше представа обаче откъде да започне. Опита няколко листа, но те бяха горчиви или кисели, а една тъмносиня „боровинка“ я накара да повръща. Ала кафеникавият корен, който изрови от земята, бе вкусен и ставаше за ядене, а също и някои цветчета, които иначе дразнеха носа й с прашеца си.
Стайнман следеше внимателно какво прави и я предупреди:
— Плюй всичко, което има вкус на отрова.
— А какъв е вкусът на отровата?
— Не зная. Ако знаех, вече щях да съм умрял.