Частен клуб
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен клуб». Краткое содержание книги:
Добре дошли В Къстър Хил Клуб — мъжки клуб и луксозна ловна хижа в Адирондак, в който членуват някои от най-влиятелните бизнесмени на Америка, военни и правителствени служители. Привидно това е място за разпускане сред стари приятели. Но един есенен уикенд Изпълнителният съвет на клуба се събира, за да говори за трагедията от 9/11 — и да доуточни плана за разплата, известен единствено с кодовото си име „Горски пожар“.
През същия този уикенд служител на федералната контратерористична спецчаст е открит мъртъв. Малко след това детектив Джон Кори и съпругата му Кейт Мейфийлд от ФБР трябва да разкрият ужасяващия заговор, започващ с Къстър Хил Клуб и завършващ с американски градове, попаднали в прицела на ядрено оръжие. Кори и Мейфийлд са единствените, които могат да попречат на натискането на бутона и отприщването на световния хаос…
— Имате ли нужда от някакви напътствия? — попита ме.
— В живота ли?
Тя се изкиска.
— Не. За пътуването. Искате ли карта?
— Разбира се — Взех картата и добавих: — Всъщност търся и къде да отседна.
— Ей там има стойка с диплянки — каза тя. — Хижи, ресторанти, тъй нататък.
— Страхотно — кое място е върхът в района?
— Върха.
— Какво, какво?
Тя се усмихна.
— Ами върхът е Върха. Така се казва — Върха.
— Ясно — Значи да отседна там?
— Само че е доста скъпичко.
— Колко доста? Стотачка?
— По-скоро хилядарка.
— На година?
— На нощ.
— Майтапиш се.
— Не сериозно. Наистина е скъпо.
— За мен не е проблем. — Не ми се вярваше да мине през счетоводството, но бях в настроение за щуротии. — Та как се стига до Върха?
— Стига майтапи. — Тя се разсмя.
— Защо не? Имам богат чичо.
— Аха. И какво?
— Аз съм наследникът.
Тя се засмя учтиво и ми подаде картата. На нея имаше множество тесни лъкатушещи пътища и съвсем малко населени места. Помислих си за Хари, който обичаше Адирондак, и се помолих на Бог този път нещата да се развият добре.
Макс постави едно кръстче на картата.
— Върха се пада в северната част на езерото Саранак, горе-долу тук. Няма да е зле да се обадите, за да ви упътят. Всъщност трябва да се обадите и за резервация. Все са пълни.
— При хилядарка на нощ?
— Да. Направо не е за вярване. — Тя измъкна изпод тезгяха телефон, намери номера на Върха и го записа върху картата. — На стойката няма да намерите брошура за Върха.
— Ясно. Прибрах картата в джоба си.
— Значи сте от Ню Йорк? — попита Макс.
— Да.
— И какво ви доведе насам?
— Един хеликоптер.
Тя понечи да се усмихне, но явно в главата й светна някаква лампичка.
— О, вие сте онзи от хеликоптера на ФБР.
— Правилно. Фабрика за балъци и резил.
Тя се разсмя.
— Не… ФБР. Като Федерално бюро за разследвания.
Появи се Кейт с две чаши кафе.
— Добре ли си прекарваш?
— Наемам кола.
— Чух те да се смееш още от ресторанта. Какъв е вицът?
— Че Върха е върхът.
Макс се разсмя. Кейт остана сериозна.
— Дълга история — казах.
— Съкрати я тогава.
— Добре, има едно място… хотел или нещо такова…
— Комплекс — услужливо се обади Макс.
— Да. Комплекс, който се казва Върха. И тъй, Макс — това името на младата дама… та значи аз я попитах кое място е върхът, а тя отговори: „Върха“…
— Ясно, схванах — каза Кейт и остави кафето ми на гишето.
— Тъкмо се канех да се представя като федерален агент — отвърнах професионално.
Кейт ме изпревари и показа документите си.
— Трябват ми ксерокопия на всички договори за наети коли от четвъртък до днес, в това число и колите, които не са върнати. Вижте какво можете да направите за десет минути. Ще бъдем в ресторанта.
После отиде до гишето на „Ентърпрайз“ и се заприказва с младежа там.
— Това е жена ми — обясних на Макс.
— Еее, никога нямаше да се сетя.
Взех си кафето и влязох в ресторанта, който всъщност си беше най-обикновено кафене. Стените и таванът бяха боядисани в противно небесносиньо в комплект с бели облаци, каквито не могат да се видят никъде на тази планета. От тавана висяха пластмасови модели на биплани. Мотивът се допълваше от снимки на различни летателни апарати. Имаше празен бар с четири стола, както и дванадесет празни маси, от които можех да избирам. Седнах на една до прозореца, през който се виждаше пистата. Появи се привлекателна сервитьорка с меню.
— Здравейте, как сте? — попита ме тя.
— Страхотно. Като щастливо женен. Ще донесете ли още едно меню? Жена ми ще се появи след минутка.
— Разбира се… — Тя остави менюто на масата и отиде за друго.
Телефонът ми иззвъня. Вместо номер се изписа СКРИТ, което в деветдесет процента от случаите означаваше, че се обаждат от работата. Оставих го на гласова поща. Кейт влезе в кафенето и каза:
— Телефонът ми току-що звъня.
— Сигурно са те търсили от Бергдорф.
Тя седна и провери гласовата си поща.
— Том Уолш. Иска да му звънна.
— Изчакай няколко минути.
— Добре.
Тя измъкна разпечатките от куфарчето си и ги остави на масата. Взех половината и докато ги прелиствам, набирах един номер на телефона си.
— На кого звъниш?
— На Върха.
Вдигна някакъв Чарлз.
— Бих искал да направя резервация за довечера.
— Да, сър. Имаме няколко свободни места.
— А стаи?
— Да, сър. Мога да ви предложа Мохокската стая в Главната резиденция, Поста в Орлово гнездо, Наблюдателницата в Дома за гости…
— Задръж, Чарлз. Какво мога да получа за хилядарка?