Червеният Марс
- Автор: Робинсон Ким Стэнли
- Серия: Mars (bg) [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червеният Марс». Краткое содержание книги:
Потрепера. Отново му се бе случило. Бе загубил връзка с действителността, бе я забравил и чак по-късно през деня я забелязваше. Вече му се бе случвало повече от десетина пъти. И това се дължеше не просто на факта, че бе потънал в мисли, просто се бе погребал в тях, бе загинал за света.
После 152 дни потънаха в неясните очертания на телевизионното съществуване. Той се печеше на слънце на двора край вилата на Франсоаз близо до брега на морето, като наблюдаваше керемидените върхове на покривите, теракотените колони и малкия плувен басейн — с цвят на тюркоаз над кобалтовосиния безкрай на Средиземно море. Един кипарис с формата на пламък растеше край басейна, полюляваше се на вятъра и разпръсваше аромата си над лицето му. В далечината се виждаше зеления нос на един полуостров…
Ала той се намираше в Андърхил Прим, обикновено наричан Изкопа или Аркадата на Надя; седеше върху най-горния балкон с изглед към една секвоя-джудже. Зад нея беше стъклената стена, огледалата с такъв индекс на пречупване, че довеждаха светлината до булеварда; а светлината се бе родила на Лазурния бряг. Татяна Дурова бе убита от кран, съборен от робот и Надя беше неутешима. Но скръбта бяга от нас, както дъждът се плъзга по гърба на патицата, мислеше Мишел, докато седеше с нея. След време Надя щеше да бъде добре. Междувременно той нямаше друга работа. Може би мислеха, че е вълшебник? Или проповедник? Ако наистина беше така, щеше да излекува себе си или целия свят, или още по-добре — щеше да прелети през космическото пространство до Земята. Нима това нямаше да предизвика сензация — да се появи на плажа на Антиб и да каже: „Добър ден, аз съм Мишел. Дойдох си у дома.“
След това стана гущерче на Пон дю Гард, върху тесните, правоъгълни, каменни плочи, които покриваха самия истински акведукт, който минаваше по права линия високо над клисурата. Кожата с ромбоидни шарки по гърба му се бе свлякла около опашката; горещото слънце изгаряше новата кожа с мрежа от пресечени линии. Но в действителност той беше в Андърхил, в атриума. Франк бе отишъл да живее с японците, които се бяха приземили в Аргире, а Мая и Джон бяха скарани заради разпределението на стаите и за това къде да настанят местния щаб на комитета на ООН. Мая, по-красива от всякога, бе затиснала психолога в атриума и го умоляваше да й помогне. Мишел и Марина Токарьова бяха престанали да живеят заедно преди почти цяла марсианска година — тя бе заявила, че той „не е в час“; и гледайки Мая, Мишел осъзна, че си я представя като любовница, но това, разбира се, беше истинска лудост. Тя беше „русалка“, спала бе с шефовете на Главкосмос и с космонавтите, за да си пробие път в системата. Това я бе направило откъсната от живота, непредсказуема, изпълнена с горчивина, сега използваше секса, за да наранява; сексът за нея беше просто дипломация с други средства — би било налудничаво да има нещо общо с тази жена, да бъде въвлечен във водовъртежа на крайниците и подсъзнанието й. Защо по начало не изпратиха направо луди хора…
После той вървеше по тунелите към гаража. Психотерапевтът на колонията, който имаше видения и преживяваше сривове на съзнанието и на паметта. Лекарю, излекувай себе си! Но той не можеше. Беше се побъркал от носталгията, която изпитваше. Носталгия — трябваше да съществува по-добър термин за това състояние, научен етикет, който го узаконява и го прави реално за другите хора. Ала Мишел вече знаеше, че болката за дома е реална. Прованс толкова му липсваше, че понякога не можеше да диша. Беше като ръката на Надя — част от нея бе откъсната, но несъществуващите нерви все още пулсираха от болка.
Времето летеше. Компютърната програма „Мишел“ се разхождаше наоколо, куха фасада, криеща празна вътрешност; беше останал само някакъв мъничък хомункулус от малкия мозък, който се справяше с въпросите чрез телеоперация.
Една вечер отиде да си легне уморен до смърт, макар че не бе работил нищо. Беше напълно изтощен, изцеден и все пак лежеше сред тъмнината на стаята си и не можеше да заспи. Умът му се измъчваше; много добре осъзнаваше колко бе болен. Желаеше да изостави преструвките и да си признае, че бе загубил двубоя, след което да постъпи в съответното здравно заведение. Да си замине у дома. Не можеше да си спомни почти нищо от предишните няколко седмици — или може би бе изтекло повече време? Не беше сигурен. Започна да плаче.
Вратата му щракна. Отвори се, тесен сноп светлина от коридора безпрепятствено нахлу в стаята му. Там нямаше никой.