Графиня Дьо Калиостро
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Хаджиниколов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Калиостро». Краткое содержание книги:
„Не! — казваше той. — Между графиня Дьо Калиостро и мен не всичко още е решено. Да почакаме!“
Това очакване продължи повече, отколкото предвиждах. Мина четвърт век. Сега ми е позволено да разкажа за ужасния дуел на любов и омраза между този двадесетгодишен младеж с крехки плещи и дъщерята на Калиостро.
Авторът
— А сандъчето?
— То е останало празно в колата. Мъжът ми го донесе с пръстените. И аз като него мълчах. Това беше една стара история, освен това се страхувах от скандал… Биха могли да обвинят мъжа ми. Аз се оттеглих в Лийбон с дъщеря си, само че когато тя ме напусна, за да отиде в театъра, й дадох пръстените… които самата никога не бях поискала да пипна… Ето цялата история, добри ми господине, не ме питайте повече за нея.
Леонар изръмжа отново:
— Как! Цялата история!…
— Аз не знам повече за нея — каза уплашено вдовицата Руселен…
— В този си вид историята не е интересна. Ако говорим двамата сега, то е заради друго нещо… Добре го знаете, дявол да го вземе!
— Какво?
— Гравираните букви от вътрешната страна на капака на ковчежето, всичко е там…
— Наполовина изтритите букви, аз ви се кълна, добри ми господине, че никога не съм могла да прочета… хм… не мога да чета…
— Така да бъде, искам да го вярвам. Но ние отново се връщаме в началото на разговора: какво стана със сандъчето?
— Казах ви: взеха го от мен същата вечер, когато вие дойдохте в Лийбон с една дама… тази дама, която носи плътна воалетка.
— Взеха го… кой?
— Един човек…
— Един човек, който го търсете?
— Не, той случайно го видя в ъгъла на хамбара. То му хареса като антика.
— Името на този човек, вече сто пъти ви питам.
— Не мога да го кажа. Това е една личност, която ми е направила много добро през живота, и тъй като ще му навредя, ще му причиня болка, не ще го кажа…
— Този някой е първият, който би ви казал да говорите…
— Може би… може би… но откъде да знам. Не мога да му пиша… Виждаме се от време на време… Ето, трябва да се видим следващия четвъртък… в три часа…
— Къде?
— Невъзможно… нямам право…
— Какво? Трябва ли да започвам отново? — запита нетърпеливо Леонар.
Вдовицата Руселен се ужаси:
— Не, не! Ах, добри ми господине, не! Умолявам ви. Тя изпищя от болка.
— Ох! Бандит… какво ми направи?… Ох! Бедната ми ръка…
— Хайде, по дяволите, говори!
— Да, да… обещавам ви…
Но гласът на нещастницата угасваше. Тя бе на края на силите си. Обаче Леонар настоя и Раул долови няколко накъсани от безпокойство думи…
— Да… ето… трябва ла се видим в четвъртък… на стария фар… И после, не… нямам право… предпочитам да умра… правете каквото искате… наистина… предпочитам да умра…
Тя млъкна. Леонар изръмжа:
— Хубаво! И какво? Какво й стана на тази твърдоглавка? Надявам се, че не е мъртва?… А, магарице, ти ще говориш!… Давам ти десет минути, за да признаеш…
Вратата се отвори, после отново се затвори. По всяка вероятност той отиваше да съобщи на Калиостро получените сведения и да получи нови инструкции за насоката, която трябваше да придаде впоследствие на разпита. Моментално Раул се надигна и ги видя под себе си, седнали един до друг. Леонар възбудено обясняваше нещо. Жозефин слушаше.
Негодници! Раул ги ненавиждаше и двамата, единия колкото другия. Стенанията на вдовицата Руселен го бяха потресли и сега гореше от гняв и желание да действа. Нищо на света не можеше да му попречи да спаси тази жена.
Според навика си той пристъпи към действие в същия момент, в който представата за нещата, които трябваше да извърши, се разви пред него в своя логически вид. Сполуката зависи от дързостта, с която човек се устремява през препятствията, които предварително не познава.
Той хвърли поглед към неприятелите си. И петимата се намираха далеч от пещерата. Той бързо влезе в комина, като се стремеше да се държи прав. Неговото намерение беше да пробие колкото е възможно по-внимателно проход сред развалините, но почти веднага беше повлечен от един сипей, предизвикан от срутване. Само с един тласък той падна от високо, придружен от грохота на камъните и тухлите. Ослуша се. Никой не идваше.
Тъмнината бе толкова голяма, че той сметна, че се намира в огнището на камината. Но протягайки ръце, установи, че коминът завършва директно в пещерата, или по-скоро в нещо като отвор, издълбан в задната й част. Отворът беше толкова тесен, че веднага ръката му срещна друга ръка, която му се стори гореща. Неговите очи, привикнали с тъмнината, видяха искрящи зеници, които се вторачваха в него, едно мъртвобледо и изтерзано лице, което страхът изкривявате в конвулсии.
Вдовицата не беше нито завързана, нито със запушена уста. Какво по-хубаво! Обаче слабостта и уплахата на пленницата правеха невъзможно бягството.
Той се наведе и й каза:
— Не се страхувайте. Аз спасих от смърт дъщеря ви Бриджит, също жертва на тези, които ви измъчват заради това сандъче и пръстените. По следите ви съм от вашето заминаване от Лийбон и идвам да ви спася при условие, че никога няма да кажете нищо за това, което се е случило.