Мошеникът
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мошеникът». Краткое содержание книги:
Онзи, който бе проектирал клуб „Залива на сабите“, познаваше добре тропическия разкош. Сградата беше разположена досами края на острова, за да може да се възползва от атлантическите ветрове.
Биано зави и навлезе в очертанията на курорта, минавайки под огромен свод в европейски стил, охраняван от статуите на Колумб и Магелан. Посипаният със ситно натрошени мидени черупки бял път се виеше покрай великолепно игрище за голф. Накрая се видя и самият клуб — смесица от архитектурни стилове, по чудо преливащи в едно. В брошурата, която Виктория купи на летището, пишеше, че входът и арката са изградени от развалините на манастир в готически стил, датиращ от четиринайсети век. Уилям Рандолф Хърст бе открил вече разградената постройка в един склад в Лурд, Франция. Както били складирани в сандъци, останките били продадени на Хънтингтън Хартфорд, който ги пренесъл с кораб на Бахамските острови. Произведенията на изкуството бяха намерили място в алеята за коли пред клуб „Залива на сабите“. Ефектът беше поразителен — старинно феодално величие, примесено с ветровитото безразличие на Бахамите. Ято свободно разхождащи се розови фламинго допълваха колоритната атмосфера.
Портата беше отворена и от алеята се виждаше фоайето, а през него — изумруденозеленият Атлантически океан.
— Не са пестили средства, а? — отбеляза Виктория, нарушавайки мълчанието.
— Пари от наркотици. Всичко е дошло от иглата на спринцовката — отговори Биано.
Тя го погледна. В гласа му прозвуча кипящ гняв, който не бе чувала дотогава.
На знака до входа пишеше, че бар „Хемингуей“ е в източната част на хотела, а клуб „Билфишинг“ — долу на кея. Клубът по голф елегантно се кипреше под горичка наклонени от вятъра палми, които постоянно се полюшваха от морския бриз. Отнякъде се чуваше тупането на топки за тенис.
— Да се махаме оттук, преди да съм решил да вкарам форда във фоайето и да го паркирам в басейна — каза Биано.
Минаха покрай розовите фламинго и двете каменни фигури на изследователи и се върнаха на магистралата.
Взеха си стаи в хотел „Ксанаду Бийч“ във Фрийпорт. Сградата се намираше на широка плажна ивица с малко вътрешно пристанище. Едната страна на хотела гледаше към плажа с бял пясък и бурния Атлантически океан, а другата — към старомодния яхтклуб. Регистрираха се и Биано помогна да занесат чантите им в стаите, после каза, че отива да намери Дакота и Дъфи и след час ще се срещнат в бар „Уикър“. Взе Роджър и тръгна да търси братовчедите си.
Виктория се качи в стаята си и разопакова багажа. Излезе на тесния балкон и се вторачи в красивото зеленикавосиньо море. Свежият вятър разроши късите й коси. Затвори очи. Главата й се замая. Съзнаваше, че се е въвлякла в игра, която нямаше правила, или ако имаше, тя не ги разбираше. Запита се как ли ще свърши всичко това и дали щеше да е жива, за да види края. Приключението с хора, които само до преди две седмици би настоявала да бъдат обвинени и съдени, беше едновременно обезпокоително и вълнуващо. Преоблече се и час по-късно слезе в бар „Уикър“.
Заведението беше малко, с изглед към океана. Хладен тропически вятър подухваше през плетените мебели и бавно въртящите се вентилатори на тавана. Виктория влезе, погледна към прозореца и видя Биано и Дакота, които седяха на една маса с някакъв старец, който имаше вид на току-що умрял, а после размислил и решил да излезе от ковчега и да изпие едно за последно. Къдравите му бели коси бяха разрошени като на Айнщайн, а сините вени изпъкваха тягостно под бялата съсухрена кожа. Имаше чаровната усмивка на фамилията Бейтс и й я показа, когато Виктория седна.
— Здравейте — каза тя, поглеждайки Дакота.
Младата жена вече имаше слънчев загар, който я правеше още по-ослепителна.
Дакота беше в бяла риза, завързана на кръста и розови шорти. Разкошните й лъскави черни коси падаха на раменете. Пиеше с дълга сламка някаква островитянска напитка. Не отговори на поздрава й. От държанието й беше очевидно, че няма доверие на Виктория.
— Виктория, бих искала да се запознаеш с чичо ми, Дъфи Бейтс — официално каза Биано.
— Дъфи Припадъка? — попита тя, спомняйки си как го бе нарекъл Биано.
— Прякор, без който мога да мина — отново се усмихна старецът.
— Снощи са огледали казиното — продължи Биано. — Дъфи дори е откраднал чифт зарове и ги е изпратил на брат си в Маями. В клуб „Залива на сабите“ използват скъпи зарове, които се наричат „идеални“. Братът на Дъфи ще поръча да му направят две дузини, които на пръв поглед ще заблудят управителя на казиното. Няма да ги проверят твърде задълбочено, защото в началото ще губим. Трябва да отмъкнем най-малко дванайсет чифта от истинските, за да ги пробием и напълним. Освен различни дефекти в изписването на буквите, заровете на казиното в „Залива на сабите“ сигурно имат и белези от черна светлина или някакви други знаци за разпознаване.