Когато Шото Вакаре и Южи се появиха в „Забранените мечти“, отдавна преваляше полунощ. И двамата бяха на градус, причината за това беше една и съща: ужас. Слязоха от голямото БМВ и бързо прекосиха тротоара.
Външността на сградата беше комбинация от древни и модерни японски символи. Масивните подпорни колони от ръчно дялан кедър потъваха в основа от сив железобетон, сякаш някой беше започнал да строи шинтоистки храм върху покрива на небостъргач. Общото впечатление беше за храм, съществуващ независимо от времето и пространството.
Вътре беше шумно и задимено. Оглушителна електронна музика блъсна в главата на Южи, плачлив мъжки глас пееше за хризантеми и секс. Във въздуха се долавяше сладникавата миризма на нещо забранено. На нещо древно и порочно като опиум…
— Имаме среща с Наохару Нишитцу — каза Вакаре на дребна жена, облечена в безупречно скроен мъжки костюм.
Жената мълчаливо се поклони и ги поведе през кафенето и основния салон, обзаведени в различен стил.
Тръгнаха по дълъг коридор, оглушителната музика постепенно се стопи и изчезна. Преминаха през полуотворен прозорец и се озоваха в малка, безупречно подредена градина, която дори през зимата поразяваше със своята красота. Дребната жена ги поведе по друг, по-къс коридор, от двете страни на който имаше шест врати. Махна с ръка към последната от тях и каза:
— Моля.
Леко приведен, Вакаре се извърна към Южи:
— Налага се да отскоча до тоалетната, но ти върви… Не бива да караме Нишитцу-сан да ни чака… — махна към полуотворения прозорец от оризова хартия и започна да се отдалечава: — Идвам веднага…
Южи се поколеба за миг, после тръгна към дъното на коридора. Дръпна преградата, свали обувките си и влезе. Жената джудже внимателно затвори след него, стъпките й бързо заглъхнаха по коридора.
В помещението миришеше на цитрусови плодове и рози. Малки, окачени на стените прожектори осветяваха подредените на пода татами и покритите с бамбукови рогозки стени, между които изкусно бяха окачени рисунки на корали и вечнозелени дръвчета бонзай. Въздухът беше влажен, сякаш растенията бяха наскоро поливани. В средата на стаята имаше два метални стола, печка хибаши и навито на руло кървавочервено въже.
Към него се приближи изящна млада жена — стройна, дългокоса, с приятно закръглен ханш, деликатни пръсти и самоуверена стойка на танцьорка или гейша. Веднага личеше, че е получила съответната подготовка.
— Казвам се Евън — представи се тя.
Южи се поклони и й каза името си, макар да имаше чувството, че тя го знае предварително.
Евън не каза нищо повече. Очите й имаха цвят на светъл млечен шоколад. Беше облечена в къса черна пола и бяла копринена блузка. Върху лицето й нямаше грим, на босия й глезен проблясваше тънка златна гривна.
— Какво мислиш за мен?
— Мисля, че е твърде рано да кажа — отвърна Южи.
— Така ли? Аз пък ти се чудя…
— Защо?
Евън наклони глава:
— Ако се наложи да избираш, какво ще предпочетеш: да правиш секс с мен или с приятеля си Вакаре?
— Въпросът ти е арогантен.
— Вакаре те желае.
— Знам.
— Знаеш ли?
— Учудваш ли се?
Тя продължаваше да го гледа внимателно.
— Къде е Нишитцу-сан? — попита той. — Дойдох да се срещна с него.
— Дошъл си да посетиш „Забранените мечти“ — поклати глава тя. — Освен това си пиян. Положително ще предпочетеш да бъдеш с мен вместо с него, нали? — Последва почти незабележимо движение на раменете и блузката падна. Пристъпи напред гола до кръста, разтвори крака и се покатери върху него. Устните й докоснаха ухото му: — Много ми харесва да съм неподвижна, с вдигнати над главата ръце…
