Пробуждането
- Автор: Смит Лиза Джейн
- Серия: Дневниците на вампира #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането». Краткое содержание книги:
Вече да. Не го каза, но тя знаеше, че тъкмо това си мисли; четеше го в очите му, впити в нейните. Никога досега не е била толкова сигурна в силата си. Само че всъщност той не приличаше на човек, който се забавлява; изглеждаше блед, сякаш измъчван от силна болка, която не може да понесе нито миг повече.
Оркестърът подхвана някаква бавна мелодия. Той продължаваше да се взира в нея, да я изпива с поглед. Зелените му очи потъмняха, станаха почти черни от желание. Тя изпита смътното усещане, че всеки миг ще я сграбчи в прегръдките си и ще я целуне силно и страстно, без да промълви нито дума. Изведнъж се изплаши. Сърцето й бясно затуптя. Сякаш тези зелени очи проникваха дълбоко в нея, достигайки до една част от нея, заровена дълбоко под повърхността — и тази част крещеше „опасност“. Някакъв инстинкт, по-стар от цивилизацията, й нашепваше да побегне, да тича, без да се обръща.
Ала Елена не помръдна.
Пансионът тънеше в мрак. Елена почука на вратата, но отговор не последва. Над главата й изтрещя гръмотевица. Но дъжд не заваля.
След третото силно почукване тя натисна вратата, която веднага се отвори. Вътре в къщата цареше пълна тишина и непрогледен мрак. Само горе на върха на стълбата се мержелееше слаба светлина и тя започна да се изкачва по стъпалата, като се опираше о стените, които сякаш всеки миг щяха да се срутят отгоре й.
Светлината се процеждаше под прага на затворената врата. Елена леко, но забързано я побутна.
— Стефан — прошепна, след което се провикна по-силно: — Стефан, аз съм.
Оказа се, че говори на празна стая.
При това стая, тънеща в хаос. Вътре всичко изглеждаше като че ли бе бушувал мощен вихър, оставил след себе си пълно опустошение. Сандъците, които преди стояха до стените, сега лежаха преобърнати из стаята, капаците им зееха, а съдържанието им бе разпиляно по пода. Един прозорец беше счупен. Всички вещи на Стефан, които толкова грижливо съхраняваше и вероятно се гордееше с тях, сега бяха разпръснати като ненужни вехтории.
Ужас обзе Елена. Болезнено ясно й беше, че той се е разбеснял и е изпаднал в пристъп на пълно опустошение. Зави й се свят и краката й се подкосиха. Някой, който е склонен към насилие, бе казал Тайлър.
Не ме интересува, помисли си тя, докато надигащият се в гърдите й гняв изтласкваше страха й. Нищо друго не ме интересува, освен Стефан. Искам да те видя, но къде си ти?
Капандурата към таванския етаж беше отворена и оттам нахлуваше студен въздух. О, колко е студено, каза си Елена, изтръпнала от студ. Пък и покривът беше толкова нависоко…
Никога не се бе изкачвала по стълбата до площадката с перила на покрива. Дългата рокля й пречеше да се катери нагоре, затова премина по-бавно през капандурата, изпълзя на колене на покрива и чак тогава се изправи. Видя една тъмна фигура в ъгъла и веднага забърза натам.
— Стефан, трябваше да дойда… — започна тя, но замлъкна. Проблясването на поредната светкавица озари небето точно когато фигурата в ъгъла се обърна. И в този миг всички предчувствия, страхове и кошмари се превърнаха в истина. Писъците заседнаха в гърлото й, това бе отвъд всякаква фантазия.
О, Господи… не. Мозъкът й отказваше да възприеме гледката, разкрила се пред очите й. Не. Не. Няма да гледа това, няма да му вярва…
Но не можеше да стори нищо. Дори и да успееше да затвори очи, всяка подробност от сцената бе запечатана завинаги в паметта й. Все едно избухването на светкавицата бе жигосало завинаги мозъка й.
Стефан. Стефан, толкова фин и изискан в обичайните си дрехи, в черното кожено яке с вдигната яка. Стефан, с тъмната си коса, черна като надвисналите облаци в небето. Стефан, застинал в светлината на светкавицата, полуизвърнат към нея, присвил тяло като див звяр, готвещ се за скок, с лице, изкривено от животинска ярост.
И кръвта. Онези надменни чувствени устни бяха покрити с кръв. Червеното изпъкваше отвратително ярко на фона на бледата му кожа и острите, бели, оголени зъби. Държеше в ръце безжизненото тяло на гълъб, бял като зъбите му, с разперени криле. Друг лежеше на земята в краката му като смачкана и захвърлена носна кърпичка.
— О, Господи, не — прошепна момичето. Отстъпи назад като в някакъв транс, едва осъзнаваща какво става. Мозъкът й отказваше да възприеме този ужас, мислите й препускаха диво като мишка, опитваща се да избяга от острите зъбци на капана. Не вярваше на това, не можеше да повярва. Тялото й бе изпълнено с непоносимо напрежение, сърцето й щеше да се пръсне в гърдите, виеше й се свят.
— О, Господи, не…
— Елена! — Много по-ужасяващо от всичко останало бе това — Стефан да се взира в нея с това животинско лице, да види как по озъбената кръвожадна физиономия пропълзява израз на шок и отчаяние. — Елена, моля те. Моля те, недей…
— О, Господи, не! — Писъкът с мъка си проправяше път навън. Тя се отдръпна назад, препъвайки се, докато той пристъпи към нея. — Не!
— Елена, моля те… внимавай… — Онова отвратително нещо, онова нещо с лицето на Стефан идваше към нея, зелените очи пламтяха. Тя отскочи назад, а той направи още една стъпка към нея с протегнати ръце. Тази дълга тясна длан с тънки пръсти, която толкова нежно бе галила косата й…
— Не ме докосвай! — извика девойката. И тогава писъкът най-сетне излезе от гърлото й, а тялото й се удари в железния парапет, опасващ покрива. Той се издигаше там вече близо век и половина и на места бе почти прояден от ръжда. В паниката си Елена се облегна на него и усети как поддава под тежестта й. Звукът от стържещо желязо и счупено дърво се смеси с вика й. В следващия миг вече нямаше нищо зад гърба й, нищо, за което да се залови, и тя усети как пропада.