Наследникът

— Аз… такова… — измънка Велд. — Чудех се дали би приел да научиш момчето ми на бой със секира.

Хурго помълча, отпи на един дъх половин халба, избърса с лакът брадата си и бавно кимна.

— Може… Но не е лесна работа, от мен да го знаеш. Бойният топор не е копие или меч, да речем. Майсторлък трябва, голям майсторлък. За кое момче питаш? Айдо ли?

— Не, за Ланс.

Старият ветеран пак се замисли.

— Слабичък ми се вижда за военна кариера. Ако питаш мен, бих го пратил в кавалерията или при стрелците. Но инак добре си избрал, войската е достойно място за един млад неанд. Значи си решил да оставиш хана на Айдо?

Велд неопределено сви рамене.

— Времето ще покаже. Във всеки случай от Айдо боец не става. Докторският занаят май му е по-присърце.

— Ти си добър баща — кимна одобрително Хурго. — Какво пък, щом искаш, ще обуча момчето. Само че искам две неща. Първо, да ме слуша безпрекословно. И второ — ще го приема само когато се научи да стреля с прашка.

— Ама защо с прашка? — изненада се ханджията.

Хурго Злитопор се навъси и удари с юмрук по масата.

— Защото аз тъй казвам. Хайде, стига приказки, ами вземи да ми налееш още едно. — И той се обърна настрани. — Та докъде бях стигнал? А, да. Три дни се промъквахме из пущинака и на четвъртия гледаме — укрепление от заострени колове. И стотникът вика: „Кой иска да отиде на разузнаване?“ Е, рекох си аз, веднъж се умира…