Отклонение

Сребристото тяло жужеше с нисък тон, прекалено нисък за човешкото ухо.

— Трябва да има… друг… а може би пристигането да не е завършило. Ние имаме само две форми… но в съобщението се казва, че третата е на път и скоро ще пристигне… — последва нова продължителна тишина. — Аз не съм като Чакащия, макар че сме създадени по един и същ начин.

— Не е Строител — бързо прошепна Дариа. — Знаех си. Ние изучаваме неща, направени от Строителите, точно като Чакащия. Може би някакъв вид невероятно стари компютри. И аз не мисля, че те… Е, че те работят съвсем добре.

Това беше нова мисъл за Дариа, при това доста непонятна. Обикновено артефактите на Строителите изглежда работеха и след пет милиона години така добре, както и в деня на тяхното създаване. Но Чакащия и сега това ново същество създадоха у Дариа едно странно чувство на дезорганизираност и несигурност. Може би дори Строителите не можеха да създадат машини, които работят вечно.

— Аз не съм… компютър — слухът на съществото сигурно беше по-чувствителен от човешкия или директно четеше в техните умове. — Аз съм неорганичен, но възрастен неорганичен. Чакащия стои винаги близо до стария дом, а аз израснах тук. Аз съм… аз съм… Посредникът. Събеседник. Онзи, който трябва… да служи като посредник между вас и другите. Задачата на Чакащия е свършена. Но задачата на Посредника не може да започне, преди тук да дойде третият — умореният глас започна да звучи по-бавно, по-тихо. — Третият. Тогава… може да започне задачата на Посредника. Дотогава…

Повърхността на голямото сребристо тяло леко се развълнува. Петстранното цвете започна да се скъсява.

— Хей! Посреднико! Вие не можете да спрете дотук — Ребка затича към него по повърхността, обувките му хвърляха пръски от блестящо оранжево. — И не можете да ни оставите тук. Ние сме хора. Хората се нуждаят от храна, вода и въздух.

— Това е известно — тялото се изду в основата си и се спусна към равната повърхност, докато сребристата опашка не се прибра в него. — Не се безпокойте. Мястото е пригодено за вашия вид. Тъй като третият е вече на път, вие няма да се нуждаете от стазис31. Влезте… и яжте, пийте, почивайте.

Сребърният глобус на Посредника се деформира в издуто полукълбо с широк сводест отвор в центъра.

— Влезте — каза отново отслабващият глас. Отворът се премести и застана пред тях двамата. — Влезте… сега.

Ребка изруга и се отдръпна назад.

— Не го доближавайте.

— Не — Дариа тръгна напред. — Аз не зная какво има вътре, но досега нищо лошо не се опита да направи. Ако искаха да ни убият, можеха лесно да го сторят. Хайде. Какво имаме да губим?

— Какво друго, освен живота? — той обаче я последва.

Отворът, в който влязоха, беше пълен със зелено сияние от скрити светлини. Гледан отвън, той би могъл да бъде с всякаква дълбочина. Дариа пристъпи една крачка навътре и разбра, че фактически се намира в малък входен шлюз дълъг три метра. Тя отиде до някаква вътрешна врата, отвори я и пред нея се разкри стая със синьо-сиви мрачни стени и висок таван.