Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
— Отиваме в бежански лагер — бавно произнася тя — а не на бал.
Бузите ми пламват.
— Ако можеш да намериш нещо по-малко крещящо там, с удоволствие ще се преоблека — посочвам й гардероба аз.
— Хм! — казва тя през смях, което би могло да е и насмешка. — Сякаш кралят не иска да се измъкнеш от двореца, за да посетиш лагера. Не си ли взе дрехите от „Дим“?
— Не се сетих — признавам си. — Дори лилавата рокля, с която бях, когато плавахме към брега, щеше да е по-добре, но мисля, че я отнесоха за пране, когато пристигнахме тук. Или е в пещта — добавих, сещайки се за презрението, с което помощничките на Мариал пипаха закърпената и разнищена рокля, носена далеч по-дълго време, отколкото е била създадена да издържи…
— Ще видя какво мога да ти намеря за в бъдеще, но този път…
Тя спира, защото вратата се отваря отново и вътре се прокраднат Блейз, Сьорен и Херон, всички облечени в обикновените си дрехи от „Дим“, покрити с дълги наметала.
— О, перфектно — възкликва Артемизия, преди да успеят да кажат и здравей. Тя се дотътря до Херон и дръпва наметалото му. Смущението му е видно, но той й позволява да го вземе.
— Ще ме погълне — казвам, когато ми го подава. На Херон му стига до коленете, а той е почти с половин метър по-висок от мен и раменете му са два пъти по-широки.
— Което означава, че тази рокля ще бъде изцяло и наистина покрита — отговаря ми тя.
Намятам го и избухвам в смях, защото краищата на наметалото застилат пода около мен.
— Ще трябва да ходиш внимателно — подхилва се тя. — Макар да се съмнявам, че ще ти е по-трудно от чехличките на токчета, които те накараха да обуеш.
Права е за това. Събрах влачещата се част от наметалото отпред и направих няколко предпазливи стъпки. Не е чак толкова лошо, предполагам. Със сигурност ще се справя.
— Добре, какъв е планът? — питам ги.
Оказва се, че планът, ако може дори да се нарече така, включва излизане от двореца и вземане на коне от конюшнята близо до предните порти. Тази маскировка е далеч по-слаба от това, на което съм свикнала, и докато вървим през ярко боядисания град, кипящ от следобеден живот, не мога да се преборя с чувството, че съм гола, колкото и да се потя под огромното наметало на Херон.
— Това не е Астрея и ти не си пленница — казва ми Блейз, усетил притеснението ми.
— Крал Етристо не иска да ходя в лагера — напомням му аз.
— И той няма да узнае — отвръща Блейз, подрънкващ кадифена торбичка с монети, същата, която използва да подкупи обслужващия движещата се платформа, за да ни свали на приземния етаж. — Отдавна съм разбрал, че парите решават повечето проблеми.
— И, предполагам, няма да ми кажеш откъде си се сдобил с толкова много и така бързо, след като пристигнахме, нали?
Блейз свива рамене и ме се усмихва широко, което ми напомня за годините преди обсадата, когато той често се усмихваше така. Той е по-безгрижен, по-щастлив, отколкото бях го виждала преди. Не че го обвинявам за това — по-лесно е да се чувстваш щастлив, когато над врата ти не виси брадва през цялото време. Ста Криверо може да не е идеалното място, аз съм първата, която го признава, но е несравнимо повече за предпочитане пред двореца на императора.
Блейз, изглежда, си мисли нещо подобно. Той гледа града наоколо със странно изражение на лицето — отчасти с благоговение, отчасти със страх.
— Изумително е, нали? — снишава глас той. — Всичките тези цветове, изкуство и щастливи хора… Разбирам защо е толкова привлекателно.
Кимвам, като се оглеждам наоколо.
— Но си прав. Не е нашият дом — отвръщам.
Блейз притихва за момент.
— Ти си моят дом — казва той накрая, гласът му не е по-висок от шепот. — Мястото, където сме в един или друг момент, е без значение.
На устните ми се изписва усмивка и се изкушавам да протегна ръка към неговата, но с другите наоколо не смея. Не е само заради Сьорен — през трите дни, откакто е извън карцера, не е казал нищо, което да се изтълкува като романтично, а и заради другите. Ние сме екип. Трябва да бъдем, ако ще спасяваме Астрея. Ако Блейз и аз сформираме свой собствен отбор, това някак ще ни опетни.
И все пак оставям опакото на дланта ми леко да допре опакото на неговата, докато вървим, а от топлината на кожата му през мен минава трепет.
Блейз беше прав — веднага щом няколко монети сменят притежателите си, конярчетата изкарват четири коня за нас. Всеки от тях е висок и заплашителен, и грациозен, а кожата им е от бледо червеникавокафяво до черно като нощното небе. Отново съм изумена как стакриверийските коне са нагиздени със скъпоценни камъни и панделки, заплетени в гривите и опашките им, сякаш ги подготвят да присъстват на някакво празненство.