Красиви момичета

Тя пусна ключовете в дамската си чанта. Измъкна портмонето и го подаде на мъжа.

Той го прибра в джоба си, след което отново протегна ръка.

— Телефона.

Клеър бръкна за айфона си. Всичките ѝ контакти бяха в него. Снимките от ваканциите през последните няколко години. Свети Мартин. Лондон. Париж. Мюнхен.

— Пръстена също. — Мъжът огледа уличката. Клеър стори същото. Нямаше никой. Даже страничните улици бяха празни. Гърбът ѝ все още бе прилепен до стената. Главният път беше на една ръка разстояние. По него минаваха хора. Много хора.

Мъжът прочете мислите ѝ.

— Не ставай глупава. Сваляй пръстена.

Клеър свали венчалната си халка. Нямаше нищо против да я изгуби. Имаше застраховка. Дори не беше оригиналната. Бяха я купили преди години, когато Пол най-накрая завърши стажа си и си взе изпита.

— Обеците — нареди мъжът. — Хайде, кучко, размърдай се.

Клеър посегна към тях. Ръцете ѝ трепереха. Не помнеше, че си е сложила диамантените тази сутрин, но сега можеше да се види как стои пред кутията си с бижута.

Нима по този начин ти минава животът пред очите в подобни моменти — като блуждаещи откъслечни спомени?

— Побързай. — Мъжът размаха свободната си ръка, за да я накара да действа по-живо.

Клеър се мъчеше със закопчалките на диамантените си обеци. Треперенето не ѝ помагаше, чувстваше пръстите си дебели и безполезни. Спомените я пренесоха в „Тифани“, когато ги избираше. Поводът бе трийсет и вторият ѝ рожден ден. Пол я дари с поглед, казващ сякаш „можеш ли да повярваш?“, докато продавачката ги водеше към специалния салон, където се осъществяваха скъпите продажби.

Клеър пусна обеците в отворената длан на мъжа. Цялата се тресеше. Сърцето ѝ биеше като барабан.

— Това е всичко. — Пол се обърна. Гърбът му беше опрян в съпругата му. Прикриваше я. Предпазваше я. Ръцете му все още бяха вдигнати. — Нямаме нищо друго.

Клеър можеше да види мъжа иззад рамото на Пол. Той не държеше пистолет. Държеше нож. Дълъг, остър нож с назъбен ръб и кука на върха, какъвто би използвал ловец, за да изкорми някое животно.

— Нямаме нищо друго — повтори Пол. — Просто си върви.

Мъжът не си тръгна. Гледаше към Клеър като към нещо много по-ценно за крадене от обеците ѝ за трийсет и шест хиляди долара. Устните му се изкривиха в усмивка. Един от предните му зъби беше златен. Едва сега тя осъзна, че татуираната гърмяща змия също е с такъв зъб.

Стана ѝ ясно, че това не е обикновен обир.

Както и на Пол.

— Имам пари — каза той.

— Без майтапи. — Змията го блъсна с юмрук в гърдите. Клеър усети удара в собствените си гърди, плешките на съпруга ѝ се забиха в ключицата ѝ. Главата му се вряза в лицето ѝ, а нейната се тресна в тухлената стена.

За момент ѝ се зави свят. Пред очите ѝ се появиха звезди. Усети кръв в устата си. Премига. Погледна надолу. Съпругът ѝ се беше свил на земята.

— Пол… — Тя понечи да му помогне, но скалпът ѝ припари от гореща болка. Крадецът я беше хванал за косата. Затътри я по уличката. Клеър се спъна. Коляното ѝ се ожули в тротоара. Мъжът продължи да върви, почти тичаше. Наложи ѝ се да се сгъне в талията, за да облекчи част от болката. Едното от токчетата на обувките ѝ се счупи. Опита се да погледне назад. Пол стискаше ръката си, все едно получаваше сърдечен удар.