Бар "Петлите"

— Недостатъчно. И там е проблемът. Никой никога не е бил строг с Луи. Пипнаха го с трева, когато беше на тринайсет, той натопи приятел, а родителите ми се втурнаха да го защитават. Никога за нищо не са му търсили отговорност. За пръв път сега.

— Мамка му, човече. Не мога да си представя брат ми да влезе в затвора.

— Да, гадост. Иска ми се да му помогна, но няма как.

— За баща ти дори няма да питам.

— Не го видях, не се обади. Дори картичка не прати. На петдесет години е горд татко на тригодишно дете, така че сигурно се е правил на Дядо Коледа. Пъхнал е няколко играчки под елхата и се е хилел като кретен, когато хлапето се е втурнало по стълбите, врещейки от радост. Ама че нещастник!

Двама студенти влязоха в бара и Тод отиде да ги обслужи. Марк извади телефона си и провери за съобщения. Когато Тод се върна, го попита:

— Видя ли вече оценките?

— Не. На кого му пука? Всички сме отличници.

Резултатите във „Фоги Ботъм“ бяха пълна смешка.

Студентите на всяка цена трябваше да завършат с блестящ успех, затова преподавателите раздаваха високи оценки като бонбони. И не късаха никого. Разбира се, по тази причина обучението беше доста вяло и напълно лишаваше завършващите от шанс за здравословна конкуренция. Посредствените студенти ставаха още по-посредствени. Нищо чудно, че изпитът за адвокатската колегия беше толкова огромно предизвикателство за тях.

— Не може да се очаква от свръхдобре платени преподаватели да преглеждат тестове през празниците, нали? — додаде Марк.

Тод отпи от бирата си, наведе се още по-близо до него и каза:

— Имаме по-голям проблем.

— Горди ли?

— Горди.

— Точно от това се страхувах. Пратих му няколко есемеса и се опитах да му звънна, но телефонът му е изключен. Какво става?

— Кофти работа — отговори Тод. — Прибрал се за Коледа, но през цялото време се карали с Бренда. Тя настоява за голяма сватба в църква с хиляда гости. Горди обаче не иска да се жени. Майка му има какво да каже по въпроса. Двете майки престанали да си говорят и работата се развалила.

— Те ще се женят на петнайсети май, Тод. Доколкото си спомням, с теб ще бъдем шафери.

— Не се надявай много. Горди вече се е върнал в града и е зарязал лекарствата. Зола се отби днес следобед и ми каза.

— Какви лекарства?

— Дълга история.

— Какви лекарства?

— Горди има биполярно разстройство, Марк. Открили са му го преди няколко години.

— Майтапиш се!

— Как ще се майтапя с такова нещо? Има биполярно разстройство, а според Зола е спрял да си пие лекарствата.

— Защо не ни е казал?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

Марк отпи голяма глътка от бирата си и поклати глава.

— И Зола ли се е върнала? — попита той.

— Да, явно с Горди са долетели обратно, за да се позабавляват няколко дни, но не съм сигурен, че им е много весело. Според нея той е зарязал лекарствата преди около месец, докато учехме за последните изпити. Ту се държи като шантав и не го свърта на едно място, ту изпада в ступор, след като обърне няколко текили и дръпне малко трева. Говори откачени работи: щял да зареже следването и да замине за Ямайка — със Зола, разбира се. Тя се притеснява да не би Горди да направи глупост и да си посегне.

— Горди е тъпак. Сгоден е за гаджето си от гимназията — сладурана, която по една случайност има и пари, а сега движи с африканка, чиито родители и братя са в страната без редовни документи. Глупак и още как.

— Горди е загазил, Марк. От няколко седмици се е пуснал по пързалката и се нуждае от помощта ни.

Марк бутна бирата леко напред и сключи ръце на тила си.

— Като че ли си нямаме достатъчно грижи. И как точно се очаква да му помогнем?

— Ти ми кажи. Зола се старае да не го изпуска от очи и иска да се видим довечера.

Марк се разсмя и отпи глътка.

— Какво смешно има? — попита Тод.

— Нищо, само си представи какъв скандал ще избухне в Мартинсбърг, Западна Вирджиния, ако се разчуе, че Гордън Танър, чийто баща е църковен настоятел и чиято годеница е дъщеря на известен лекар, е мръднал, прекъснал е следването си в юридическия и е заминал за Ямайка с мюсюлманка от Африка.

— Не виждам нищо смешно.

— Ами постарай се, де. Адски е смешно.

Само че не им беше до смях.

— Виж, Тод, не можем да го принудим да си пие лекарствата. Ще ни пребие и двамата, ако се опитаме.

— Той се нуждае от помощта ни, Марк. Приключвам довечера в девет и отиваме.

Мъж с хубав костюм седна на бара и Тод отиде да вземе поръчката му. Марк се посвети на бирата си и потъна в още по-дълбоко униние.