Отписаният
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #22
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-019-3
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отписаният». Краткое содержание книги:
Така си разсъждавах, докато пътувах към дома на Горюнов на адреса, който ми продиктува.
Живееше близо до Министерството на отбраната. Апартаментчето — две стаи в сталинска кооперация, с тавани като в православен храм — сводести и лошо измазани и боядисани.
Дълго не отваряше, а когато най-сетне вратата се отвори, край мен се изниза висока хубавица. Тя се смееше и гледаше домакина — невисок, набит младеж със светла зализана коса. Беше по тениска и шорти, може да бяха и гащета.
— Заповядайте, Александър Борисович, не се притеснявайте. Вече свършихме — каза той високо, като се отмести и ми направи място да вляза в коридора.
— До утре ли? — кимна момичето вече пред асансьора.
— Утре не мога! — съобщи високо, да го чуе целият вход. — Утре трябва да ходя в министерството.
Успях да я огледам. Никога нямаше да помисля, че толкова представителна и ефектна девица, същински фотомодел, ще се съблазни от такъв невзрачен дребосък.
— Представяте ли си, не мога да я изпъдя — рече той вече в стаята, където в мен се вторачи огромният тъмен екран на телевизор. Той напомняше окото на умряла риба, станало квадратно от ужас. — Непрекъснато искаше да разбере кого очаквам. Ревнива като Дездемона, на която Отело изневерява.
Докато говореше, оправяше нещо по дивана, събра и бездруго смачкания чаршаф и го пъхна в шкафа.
— И затова не можах да разтребя за вашето идване.
Докато подреждаше и разказваше всичко това, той се задъхваше.
А аз вече се бях изморил да се учудвам на видяното. Генерал Тягунов, когото съм виждал само два пъти по телевизията, без да успея да получа разрешение за разпита му в моя кабинет, бе пълна противоположност на този тук. Не правеше впечатление на толкова суров войвода. Един добричък чичко с широки лампаси, който сигурно обича да си поспива след обилен обяд.
— Харесвате ли телевизора ми? — попита Горюнов.
— Никак! — побързах да кажа от страх да не вземе да ми го подари. А аз няма да знам какво да правя с подаръка. — Прекалено е голям за малка стая. Приковава цялото внимание…
— Моите приятели го харесват. — Домакинът сви рамене. — Кафе, джин с тоник?
— Нито едното, нито другото — поклатих глава и затърсих къде да седна.
Всички фотьойли бяха заети с нещо. Дънки, измачкана риза, някакви недопити чаши. Бардак, а не жилище на човек, който е помощник на заместник-министъра на отбраната.
Той улови погледа ми.
— Извинявайте, у дома е пълен бардак, затова ви предлагах да се срещнем в някой нощен клуб — единственото приятно за общуване място. В другата стая е още по-зле, все се каня да ремонтирам.
Той подреждаше набързо. Почистването му се състоеше в следното: да свали всичко от фотьойлите върху светлия килим, покрит с някакви петна.
Най-сетне седнах. Май вече разбрах как трябва да се държа с този юнак. Как да не му позволя да ме шашне. Главното е да не чакам какво още ще изтърси и да не се учудвам на нищо.
— Изглежда, имате косвено отношение към армията? — попитах.
— Не съвсем… — отвърна разсеяно той.
— Ще ми обясните ли все пак за какво ще разговаряме? — попитах аз.
— Един момент! — Той притисна ръце до гърдите си. — Никак не можех да я изпратя. С другите е по-лесно. Ще стане сутринта, ще свари кафе, ще измие пода, съдовете и ще си отиде тихо, да не ме събуди. Ах, тези момичета от нощните клубове! Всички са толкова различни. Май ме попитахте дали съм служил?
— Точно така — кимнах. — Да започнем оттам.
— Това беше условието ми пред Генадий Матвеевич, когато ми предложи да му стана помощник. — Първо трябва да се уволня от редовете на въоръжените сили. Та аз съм изминал славен път — от редник до прапоршчик.