Ширината на света [bg]

Издокараният тип очевидно имаше прекалено много пари. Дори нямаше да усети, ако го избавех от част от тях.

Озърнах се и незабелязано извадих пръчката.

— Делф — произнесох с половин уста. — Ще ми трябва един от твоите малки трикове за отвличане на вниманието.

— Какво? — учуди се той, но сетне забеляза пръчката и кимна разбиращо. — А, ясно.

Направи две крачки встрани и извика, сочейки нагоре във въздуха:

— Майчице, какво е това?

Гласът му бе толкова силен и гръмлив, че всички наоколо извърнаха глави, включително двамата от колата.

— Реджойнда, хм… малко пари от портфейла на онзи мъж — измърморих аз, правейки плавно движение към себе си.

Малка вихрушка от хартийки и монети излетя оттам, профуча току под брадичката на униформения шофьор, зяпнал както и всички останали във въздуха, и се озова в другата ми ръка.

Пъхнах ги бързо в джоба си и отидох да се наредя на опашката.

— Но това не е ли кражба, Вега Джейн? — смръщи вежди Делф.

— И какво? — възрази Петра. — Как смяташ, че Лак и аз сме оцелявали в Мочурището толкова време?

— Но сега не сме в Мочурището, нали? — не отстъпваше Делф.

— Искаш ли да ядеш или не? — скастрих го аз и той млъкна.

Изчакахме, докато опашката се източи, и най-сетне стигнахме заветния тезгях.

Озовах се лице в лице с жена в дълга бяла престилка и шапка със същия цвят. Кожата й бе по-бледа от моята, а очите — големи и кръгли. Дългата й черна коса бе прибрана акуратно отзад на тила.

— Какво ще обичаш, миличка?

— Ами… какво имате? — попитах плахо.

Тя посочи дългото меню на стената.

— Всичко, което пише там, плюс нещата, които виждаш на рафтовете. До едно отлично приготвени. Тук, в Честен, правим нещата добре.

Петра пристъпи напред и изпъчи гърди.

— А вие какво обичате най-много?

Жената се усмихна, погледна я и каза тихо:

— Ако трябва да съм честна, любимото ми е номер четири.

Погледнах номер четири в менюто. За мое учудване, съставките на ястието ми бяха напълно познати.

— Звучи добре — кимнах. — Три порции, моля.

Тя погледна надолу и зърна Хари Две.

— Но ще трябва да оставите кучето отвън.

— О, да, разбира се.

— Много е сладък. Как се казва?

— Хари — отвърнах след миг колебание. — Просто Хари. — Ако й бях казала истинското име, това можеше да предизвика нежелани въпроси.

— Изгубил си е едното ухо, горкичкият — цъкна съчувствено с език тя.

— Да, за съжаление. Сби се с едно друго… куче.

С крайчеца на окото си видях как Делф придърпва ръкав, за да скрие изгореното място, а Петра пъха ранената ръка в джоба си.