Ръката на пророка [bg]

Ръководителката на експедицията се намираше в Единбург и Том я заместваше. Дръпна силно от цигарата. Знаеше, че стига да има достатъчно време, отговорността обикновено носи само неприятности.

— Том!

Той се обърна и видя, че Ема Милър му маха да отиде при нея. Леденият вятър развяваше дългата й до раменете червена коса. Иначе светлата й кожа беше поруменяла от студа.

Том се усмихна.

— Бързо! — извика Ема. — Иън е открил нещо!

Той тръгна през ниската трева, изкачи се по склона и прескочи покритата с мъх колона, препречила прага на параклиса. Проправи си път през кръга от развълнувани преподаватели и студенти, застана на ръба на зейналата дупка и се вторачи в мрака.

— Иън?

На светлината на фенера различи набитата фигура и рошавата рижа коса на Макгрегър.

— Иън, какво намери?

— Слава на Богородица и вси светии! — възкликна Макгрегър с типичния си шотландски акцент. — Май намерих нещо… — Той се прокашля. — Том, тази находка може да се окаже колосална. Направо колосална!

Светлините на железопътния мост Форт Бридж премигваха, хълмовете Оукъл и Сидлоу гънеха в сенки и Северно море хвърляше черни отблясъци.

Катлийн Филипс се извърна от прозореца, отпи глътка малцово уиски и плъзна поглед наоколо в триста годишния Хоз Ин. Горящата с торф камина, грубо изсечените греди на тавана и портретите на кланови вождове я пренесоха във време, което като че ли й липсваше. Когато затвореше очи, почти чуваше заговорническото шушукане срещу краля, цвиленето на коне и смеха на пътниците от дилижанса, радостни, че най-после ще получат топла храна край огъня.

Вгледа се в пламъка на свещта и се заслуша за шумолене на женска фуста, навярно неуверени откази… Усмихна се… И накрая винаги капитулиращи стонове.

Откъсна очи от пламъчето на отминалите дни, вдигна поглед и видя мъжа си Дейвид, вглъбен както винаги във „Файненшъл Таймс“. Навярно се дължеше на слабата светлина, но той й се стори остарял. Бръчките на слабото му красиво лице изглеждаха по-дълбоки. Косата му — по-сива, отколкото си я спомняше Катлийн — лъщеше на огъня като метална.

— Знаеш ли, че тази странноприемница е обезсмъртена от сър Уолтър Скот в „Антикварят“? — попита тя. — И от Робърт Луис Стивънсън в „Отвлеченият“?

Съпругът й кимна и обърна страницата.

Катлийн сви рамене и се втренчи в отражението си в тъмния прозорец. Имаше високите скули и светлата кожа на майка си и все още караше младите мъже да зяпат подире й… Някога и мъжът й я зяпаше така. Тя отметна меднорусата си коса от раменете си, въздъхна и отпи нова глътка уиски.

Той сгъна вестника и я погледна.

— Какво има?

— Ти не се откъсваш от вестника си. — Катлийн остави чашата на масата. — Нали тази седмица трябваше да е…