Дъщерите на Костотрошача [bg]

Бетани примигна. Кръвта се дръпна от лицето й, когато осъзна смисъла на прочетеното. Може би поприбързано беше отхвърлила вероятността да стане звезда. За малко не изпусна мобилния си.

— Получила ли си я? — настойчиво попита Пати.

— Аз… — Бетани не можеше да се сдържа повече. Изписка. Колкото и да мразеше момиченцата, които подскачат със стиснати юмруци, точно това направи. Разврещя се като момиченце.

Гласът на Пати зацирика по телефона заедно с нейния.

— Знаех си, знаех си, адски си знаех! Прочети ми го.

Бетани седна задъхана и позасрамена от изблика на чувства (слава богу, че никой не я видя) и прочете имейла на Пати.

— Аха, това е само началото! Адски права бях!

— Ама на теб всичко ли ти е „адско“?

— Аха, мамка му! Вече да. Идвам с теб.

— В Ню Йорк ли?

— Къде другаде? На Бродуей, скъпа!

Бетани започна да си дава сметка за всички трудности, които можеха да възникнат в резултат от малкото й пътешествие до Ню Йорк, за да стане следващото рекламно лице на „Ют Нейшън“. Първо, вече беше краят на август и следващата седмица тръгваха на училище. Което ще рече мажоретки, а Бетани беше станала ръководителка на групата. Задължение на ръководителката беше да провежда тренировките — правилата бяха от ясни по-ясни и треньорът Картър не би ги нарушил заради корицата на някакво списание.

— Кога се събират старите възпитаници тази година? — попита Бетани.

Отсреща й отговори мълчание.

— Втората седмица на септември?

— Май да. Лоша работа. — Пати явно разбираше колко сериозен проблем може да възникне. Само че толкова ценеше всичко, свързано с поп културата, и не на последно място славата, че възможността да поведе две хиляди пламенни и енергични тексаски юноши и да ги вдъхновява да скандират, облечена с минипола, отстъпваше на заден план — макар и само с една малка стъпчица.