Папагалът на Флобер [bg]

Как да сравниш два папагала, единият, вече идеализиран от спомена и метафората, а другият — натраплив кресливец? Отначало реших, че вторият не е истинският, най-вече защото беше по-смирен наглед. Главата му бе по-изправена, а изражението не така предизвикателно, както на онзи от болницата музей. После осъзнах заблудата си: в края на краищата Флобер не е имал възможност да си избира папагала, а този, вторият, който изглеждаше по-симпатичен за компания, също можеше да ти изопне нервите след няколко седмици съжителство.

Изразих съмнение относно автентичността му. Пазачката, много естествено, защити своя папагал и самоуверено отхвърли претенциите на болницата музей. Интересно дали някой знаеше истината. Запитах се дали друг освен мен отдава значение на това. Прибързано бях възвеличил първия папагал. Реших, че е въплъщение на писателския глас. Защо мислиш, че този глас може така лесно да се вмести в нещо, упрекна ме вторият папагал. Докато разглеждах вероятно фалшивия Лулу, слънцето надникна в този ъгъл на стаята и перата заблестяха в жълто. Върнах птицата на мястото й и си помислих: Сега съм на възраст, която Флобер така и не е достигнал. Звучеше нахално, тъжно и незаслужено.

Уцелва ли някога смъртта подходящия момент? Във всеки случай не и при Флобер, нито при Жорж Санд, която не е доживяла да прочете „Чисто сърце“. „Започнах тази новела само заради нея, да я зарадвам. Но тя умря, когато бях едва на средата. Така се случва с всичките ни мечти.“ Не е ли по-добре да не мечтаем, да не творим, за да избегнем разочарованието от незавършените книги? Може би като Фредерик и Делорие от „Възпитание на чувствата“ трябва да предпочетем утехата на неизживяното, насладата от очакването, та след години да си спомняме не сбъднатото, а някогашните копнения. Няма ли така животът ни да е по-подреден и безболезнен?

Когато се завърнах у дома, дублираните папагали продължиха да пърхат в съзнанието ми: единият дружелюбен и непресторен, другият — наперен и любопитен. Писах писма до разни учени с надежда да разбера дали е доказано кой е истинският. Направих занитване и до Френското посолство, и до редактора на пътеводителите „Мишлен“. Писах и на Дейвид Хокни. Разказах му за пътуването си и се поинтересувах бил ли е в Руан; любопитно ми беше дали е имал предвид един от двата папагала, когато е рисувал спящата Фелисите. Ако ли не, сигурно и той е взел за модел папагал от някой музей. Предупредих го за опасната склонност на този вид птици към посмъртно размножаване.

Надявах се скоро да получа отговори.