Дълбините

Вече не съм стюардеса, а медицинска сестра — заради войната. Корабът, на който работя в момента, е близнак на онзи прекрасен кораб, който и двете познавахме толкова добре. Но представи си, ако можеш, как целият му разкош е преобразен като Пепеляшка, след като часовникът удари полунощ! Сега „Британик“ е на служба във въоръжените сили като плаваща болница. Кристалните полилеи ги няма вече, както и релефните тапети по стените на голямото стълбище. Вместо тях всичко е покрито с вар и брезент и навсякъде вони на антисептични лекарства. Балната зала е преустроена в многобройни операционни помещения, а в кухненските килери се съхранява хирургическо оборудване. В болничните отделения могат да бъдат настанени хиляди пациенти. Медицинските сестри и останалата част от персонала са в много от каютите на първа класа, където някога с теб оправяхме леглата и изпълнявахме всички прищевки на богатите пътници.

Ани, тук все още има отчаян недостиг на медицински сестри. Отново те умолявам да размислиш дали да не се върнеш на служба в морето, за да работим рамо до рамо. Няма да те лъжа: свидетели сме на ужасяващи наранявания. Онова, което пишат във вестниците, е самата истина: тази война със сигурност ще бъде последната, защото човешкият род никога няма да успее да надхвърли ужасите, предизвикани от нея. Тези момчета имат нужда от теб, Ани — за да повдигнеш духа им и да им припомниш какво ги очаква у дома. На света няма да има по-тонизиращ лек за тях от твоето присъствие.

И ако трябва да бъда съвсем честна — и за мен. Ужасно ми липсваш, Ани. Малцина могат да проумеят онова, което преживяхме ние двете. Малцина са онези, на които бих могла да призная, че споменът за онази нощ все още ме тормози, че се връща в сънищата ми всеки месец, всяка седмица, и понякога още викам насън от страх. Онези, които са в състояние да разберат защо продължавам да си изкарвам хляба в морето и защо все още се чувствам толкова дълбоко свързана с него, след като ми е показало на какъв ужас е способно.