Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Остави тази работа, Джим — опита се Руби да го успокои.

— Не, няма да я оставя. Не ти ли казах да си затваряш устата? — продължи той да говори на Глория.

— Върви на…

Глория не успя да си довърши думите, защото той й зашлеви такава плесница, че главата й се удари в рамото ми. Здравата я удари. Не можех да стоя така. Забих му един в зъбите. Той ме цапна в челюстта с лявата си ръка и за малко щях да падна, но като политнах назад, се блъснах в някого от състезателите. Той се нахвърли върху мен, а аз се заизвивах, за да го препъна или да го ударя с коляно между краката, защото инак изобщо не можех да го надвия. В ушите ми гръмна свирка, някой ни сграбчи и двамата. Беше Роло Питърс. Той ни разблъска и ни раздели.

— Я стига. Какво става тук?

— Нищо — отговорих.

— Нищо — каза и Руби.

Роло вдигна ръка и даде знак на Роки, който стоеше на естрадата.

— Давайте — извика той и оркестърът засвири.

— Махайте се! — нареди Роло на останалите състезатели и те започнаха да се разпръсват. — По-живо, по-живо — поведе ги той по дансинга.

— Следващия път ще ти откъсна главата — закани се Джеймс на Глория.

— Що не си… — отвърна му тя.

— Недей така — опитах се да я успокоя.

Отдалечихме се в едно ъгълче и там съвсем забавихме темпото, едва-едва се поклащахме.

— Какво ти е станало? Защо не оставиш Руби на мира?

— Не се притеснявай, повече няма да си хабя думите за нея. Щом иска да роди недъгаво дете, няма да й преча.

— Здравей, Глория — дочу се непознат глас.

Огледахме се. Беше я заговорила една възрастна жена от ложите зад парапета. Не й знаех името, но беше голям образ. Идваше всяка вечер, носеше си одеяло и сандвич. Веднъж се уви в одеялото и остана цялата нощ. Беше към шейсет и пет годишна.

— Здрасти — отвърна Глория.

— Какво става с вас?

— Нищо. Караме се.

— Как се чувствате?

— Нормално.

— Казвам се мисис Лейдън — представи се възрастната жена. — Вие сте любимата ми двойка.

— Ами благодарим — рекох.

— И аз исках да участвам, но не ме допуснаха. Била съм много възрастна, пък съм само на шейсет.

— Е, нищо — измърморих, колкото да поддържам разговора.

С Глория бяхме спрели на едно място и пристъпвахме от крак на крак полупрегърнати. Трябваше да се движим непрекъснато. Двама мъже влязоха в ложата и седнаха зад жената. И двамата дъвчеха незапалени пури.

— Тия са ченгета — ми пошушна Глория.

— Харесва ли ви състезанието? — попитах мисис Лейдън.

— Доставя ми голямо удоволствие. Много ми харесва, има такива хубави млади хора…

— Движение, младежи — ни подкани Роло, докато минаваше край нас.

Кимнах на мисис Лейдън и се отдалечихме малко по-енергично.

— Това умът ми не го побира. Та тя би трябвало да си стои вкъщи и да подменя пеленките на внучето си. Боже мой, дано никога да не доживея до тия години.