Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

И преди сме минавали през същото с Дизи — от деня, в който преди десет години пропуснахме началото на университетската година и отидохме от Колумбийския университет до Пало Алто с неговата хонда CRX от 1986 г. Беше в края на 90-те и Дизи искаше да се добере до благините на бизнеса с интернет, преди да се пресуши, а аз исках да съм с Дизи. Така че се натоварихме в колата заедно с пресните ни магистърски дипломи — неговата по компютърни науки, а моята по библиотечни науки — и се отправихме към Силициевата долина. Реших, че мога да работя в кафене, докато си търся работа в някоя библиотека. Дизи обаче ме взе на работа в първата си стартъп компания като админ на невероятно висока заплата, два пъти по-голяма от това, което щях да вземам като библиотекар. А в такива компании никога не работиш само на една длъжност. Представиха ме на един клиент като началник на отдел професионални услуги. Не пишех програма, но разбирах как се събира в едно цялата информация и как да направя продукта по-атрактивен. Инженерите ме харесваха, защото правех така, че техническите термини да звучат като „Бархетният заек“[6]. Чувствах се като герой от комикс, който е сирак и току-що е научил, че всичките му странности всъщност са знак, че притежава суперсили и че има запазено място в щабквартирата на супергероите. След това техническият сапунен мехур се спука, самолети се разбиха в сгради и всичко се срина. Двамата с Дизи не бяхме пощадени от удара, но няколко години все пак работихме в малкото компании, които наемаха хора. После дойде следващата вълна и това бяха социалните медии. Отново в долината потекоха средства от рискови капитали като пинбол, който огрява малки компании из целия полуостров на Сан Франциско. Дизи срещна капиталовложители на някаква среща за предприемачи и така се роди идеята за „Аргонет“.