Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Намалих. Бариерата вече беше вдигната, тъй като охраната бе познала колата ми, и можех да вляза, ала аз завих към паркинга. Не обичам привилегиите. Давид, добре, нека да кара ако ще и по стълбите, той е шефът. Да кара и Алберт, той и без това влиза, където може.
На мен паркингът ми стига. Широк, сигурен; кравите също ги изкарват на паша в стадо. Защо колата ми да скучае и да се страхува самичка по цял ден…
Излязох, взех двете ракети и оставих вратата отворена. Кой би посегнал на колата пред очите на охраната, освен отговорникът на паркинга, който, ако се наложи, ще я премести.
Хвърлих бегъл поглед към часовника си. Показваше осем без петнадесет. Бях пристигнал.
2
— Донесе ли я?
Въпросът беше напълно излишен, тъй като видя много добре, че в ръката си държа две ракети. Взе едната и в движение заизпробва кордажа.
— Така си и мислех — рече. — Мека като масло.
— Поне не се къса постоянно — отвърнах. — Пренатегнатият кордаж е скъпо удоволствие.
— Атакуваща игра с друг кордаж не става. — Той направи малка пауза, погледна ме. — Стига да я обичаш.
— Стига да я владееш — уточних аз, а Алберт не отговори. Общо взето, не е трудно да го поставиш на място. Може би и той го чувствува и затова се перчи. Навярно го дразни и моето спокойствие. Завижда ми за него. Все пак е свястно момче и добър специалист. Иначе надали щяхме да бъдем приятели.
Безмълвно продължихме да се обличаме. Всички ненавиждахме оранжевите гащеризони, особено през лятото. Носенето им обаче беше задължително за всички, от директора до метача. На гърдите вдясно — също като ранговете в някаква армия — червени, сини и зелени триъгълници отличаваха сътрудниците в зависимост от служебното им положение и специалността. А пък от левия горен джоб на всички стърчеше пищялката — гайгер-мюлеровият брояч. Пищялката имаше само теоретично значение, тъй като откак свят светува нито една от тях не се бе обаждала (освен по време на задължителната ежемесечна проверка); що се отнася обаче до ефекта от боядисаното в оранжево защитно облекло, мнението на всички служители в института бе едно и също, разлика имаше единствено в лаконичността на израза или в нюансите. Всъщност парадоксът е повече от очебиен: докато ние, от една страна, затваряме радиоактивно-опасните съоръжения зад дебели бетонни стени и с това признаваме високата степен на собствената ни беззащитност, от друга страна, искаме да убедим и себе си — специалистите, че ако лъчите все пак се промъкнат през бетона (или ние се промъкнем при тях), тоя единствен кат дрехи, тази напоена с метални соли синтетика ще ни спаси. Добре де, признавам, че при определени условия тя може да даде известна защита, но за съжаление не дотолкова, че съзнанието да посмее да й се довери. Във всеки случай не такава, каквато може да даде сигурното функциониране на строго контролираните и винаги поддържани в готовност съоръжения. Във високомеханизираната ни епоха — и това е дълбокото ми убеждение — гаранция за избягване на промишлените грешки и злополуки е преди всичко безпогрешната експлоатация и едва на второ място различните защитни съоръжения. Праховият пожарогасител е нужен, ако късото съединение предизвика пожар, ала с грижливо направена изолация пожарът може да бъде предотвратен.
Преминах през бариерата, но все още не бях стигнал до работната площадка, а само до предоперационната, както наричахме помежду си съблекалнята. Беше обикновена заводска съблекалня, с тази единствена разлика, че при преобличане трябваше да минем голи през един бетонен тунел, който отделяше помещенията, съхраняващи всекидневното и работното облекло. В средата на тунела имаше датчик за радиация и по този начин теоретично — а до голяма степен и на практика — се изключваше възможността за изнасяне на зараза извън института. За тези, които бяха свикнали — а с какво ли не се свиква, — предварителното измиване не причиняваше никакво неудобство. Израза бяхме откраднали от хирурзите не само по асоциация — към двете съблекални — външна и вътрешна — имаше и по една баня, задължително. Човек трябваше само да внимава да има по два комплекта от дребните предмети за всекидневна употреба: цигари, запалка, калкулатор, писалка и др. — единият в работните дрехи, и по възможност запасът да не се изчерпва. А хартиените кърпички и без това не се перат.
В тунела Алберт вървеше винаги пред мен. В началото бях решил, че това му е присъщо, но впоследствие разбрах, че е тъкмо обратното: Алберт е срамежлив. Алберт и срамежливост — това ме бе изненадало. Възможно ли е наистина въображението ми да е ограничено? Все пак преструвах се, че не забелязвам как Алберт винаги ме изпреварва с една крачка. Но днес, когато спомена атакуващата игра, си го спомних. Изпитах огромно изкушение да го ритна по синеещия се от малко хладната светлина на неона задник, дето се люшкаше пред мен. За щастие умерената ми природа ме възпря от тази неразумна постъпка. Всъщност в основата си Алберт е добро момче и мой приятел, защо да го обиждам?